Уил се присъедини към Изабел и дядо й за лека вечеря със сандвичи с месо и туршия, бисквити и чай. Луиз шеташе наоколо, заета с последните за деня задачи, след което се поинтересува дали смятат да останат в голямата зала за вечерта.
— За известно време — отвърна Изабел.
— Тогава ще запаля свещите — предложи тя. — Само да не забравите да ги духнете, преди да си тръгнете.
Докато се хранеха, Луиз взе запалка и запали около дузина свещи из стаята. Вятърът виеше отвън, камината съскаше, древното помещение без прозорци тънеше в сумрак, а свещите бяха като окуражаващи точици светлина. Уил и Изабел гледаха как икономката пали последния свещник и излиза от голямата зала.
Внезапно двамата се спогледаха и възкликнаха едновременно:
— Свещници!
Лорд Кантуел се поинтересува дали не са полудели, а Изабел му отговори с настоятелния въпрос:
— Кои свещници са от шестнайсети век или по-стари?
Лордът почеса кичура си коса и посочи към центъра на помещението.
— Двата от позлатено сребро, предполагам. Мисля, че са венециански, от четиринадесети век. Кажи на баща си, че може да изкара няколко лири от тях, след като пукна.
Двамата се втурнаха към свещниците, духнаха дебелите свещи, махнаха ги и ги сложиха на един сребърен поднос. В чашките имаше големи шипове, на които можеха да се забодат огромни свещи с диаметър десетина сантиметра. Основите им от позлатено сребро бяха изкусно изработени във формата на шестлистен цвят. От тях се издигаше централна пръчка, която се разширяваше, за да се превърне в подобие на островърха романска кула на църква, с по шест прозорци, изобразени с инкрустиран син емайл. Над кулата следваше чашката с шипа за свещта.
— Доста са леки, така че би могло да са кухи — отбеляза Уил. — Основата обаче е плътна.
Огледа внимателно свързващите сегменти на сложната колона.
— Хайде, завърти я — прошепна му тя. — Само че се обърни с гръб към дядо. Не искам да получи инфаркт.
Уил хвана кулата с прозорците и се опита да завърти колоната — отначало леко, после по-силно и по-силно, докато лицето му не се зачерви от напъна. Поклати глава и се отказа.
— Не се получава.
После опита нейния свещник. Колоната не помръдваше, сякаш бе изработена от едно-единствено парче метал. Отпусна мускулите на рамото и ръката си и се канеше да се откаже, когато в пристъп на отчаяние натисна свирепо още веднъж.
Колоната се завъртя.
Само половин оборот, но се завъртя.
— Продължавай! — прошепна му Изабел.
Уил продължи да натиска, докато колоната не се завъртя свободно и се показа непозлатена тръба, поставена в друга тръба. Накрая основата се отдели напълно. Уил остана с половин свещник във всяка ръка.
— Какво правите там? — обади се лорд Кантуел. — Нищо не чувам.
— Момент, дядо! — извика му Изабел. — Почакай малко!
Уил остави основата и надникна в кухата тръба.
— Трябва ми светлина.
Последва Изабел до един от лампионите, пъхна пръст в тръбата и напипа някакъв твърд кръгъл ръб.
— Вътре има нещо! — Извади пръста си и се опита да погледне, но светлината на крушката не му помогна. — Пръстът ми е прекалено дебел. Опитай ти.
Нейният пръст беше по-тънък и тя го пъхна целия. Затвори очи, за да усети по-добре какво напипва.
— Нещо навито е, като хартия или пергамент. Пръстът ми е вътре. Ето! Успях да го завъртя.
Изабел бавно завъртя свещника около пръста си, като леко натискаше навитата тръбичка.
От отвора се подаде жълт свитък.
Беше цилиндричен, дълъг около двайсетина сантиметра, съставен от множество листа пергамент, увити стегнато един в друг. Шокирана и възбудена, Изабел понечи да му ги подаде, но той я спря.
— Не. Ти го направи.
Тя бавно разви свитъка. Пергаментът бе сух, но не трошлив и нямаше опасност да се разпадне. Изабел изглади листата с длани, а Уил наклони абажура, за да осигури повече светлина.
— На латински е — каза тя.
— В такъв случай мога само да се радвам, че си тук.
Тя прочете първият абзац на първата страница и я преведе на глас:
— „Писание от Феликс, абат на Вектис, съставено в лето Господне хиляда триста тридесет и четвърто.“