Отдавна съм изгубил бройката на всички неми деца, появили се на този свят, които щяха да пораснат и да заемат местата си в Залата на писарите с перо в ръка, рамо до рамо със събратята си. Но не мога да забравя деня, в който като млад монах видях как една от избраните сестри роди не момче, а момиче. Бях чувал, че и в миналото се е случвало това рядко събитие, но никога през живота си не бях виждал да се ражда момиче. Гледах как това нямо зеленооко създание с рижава коса расте, но за разлика от братята си тя не разви дарбата да пише. На дванадесетгодишна възраст бе прокудена и дадена на търговеца на зърно Гасонет Евреина, който я отведе от острова и не зная какво е направил с нея.
Остана доволен от прочетеното дотук и беше готов да завърши спомените си. Потопи перото в мастилото, продължи разказа с красивия си почерк и написа последните страници толкова бързо, колкото бе в състояние. Трудът му бе завършен.
Остави перото и се заслуша в песента на щурците и крясъците на чайките, докато мастилото изсъхне. През прозореца видя как чернотата на нощта отстъпва пред пълзящата сивота на утрото. Камбаната на катедралата скоро щеше да зазвъни и трябваше да събере цялата си сила, за да поведе паството си през молитвите на първия час. Може би нямаше да е зле да полегне за малко. Въпреки неразположението си се чувстваше по-леко, сякаш от плещите му е паднал тежък товар, и приветства възможността да затвори очи и да се наслади на кратък отдих без сънища.
Докато ставаше, камбаната зазвъня. Феликс въздъхна. Работата бе продължила по-дълго, отколкото си беше представял. Трябваше да се подготви за литургията.
На вратата му енергично се почука.
— Влез! — извика той.
Беше брат Виктор, който отговаряше за приюта. Младият мъж рядко посещаваше къщата на абата.
— Отче, моля за извинение. Чаках да забие камбаната.
— Какво има, синко?
— Един пътник дойде при портата през нощта.
— Даде ли му подслон?
— Да, отче.
— Тогава защо трябва да ми го съобщаваш?
— Името му е Лука. Помоли ме да ти донеса това. — Виктор извади навит лист пергамент, завързан с връв. Феликс го взе, разви свитъка и го изглади с длани.
Лицето му побеля. Виктор трябваше да подхване стария монах под мишниците, за да го задържи на крака.
На листа имаше един-единствен ред и дата — 9 февруари 2027 г.
16
Беше късно и в голямата зала цареше тишина. Лорд Кантуел се бе мъчил да следи методичното четене на внучката си, но накрая слабият слух, възрастта и брендито надделяха и той се затътри към леглото си с молба да му разкажат на сутринта, на свежа глава.
Изабел бавно превеждаше писмото на абата до късно през нощта, под акомпанимента на пращящия и пукащ огън. Уил слушаше безстрастно, а липсващите парчета от историята на Библиотеката заставаха по местата си. Не беше шокиран, въпреки фантастичното съдържание на писмото. Знаеше, че Библиотеката съществува — тя беше факт и самото й съществуване предполагаше фантастично обяснение. Сега разполагаше с такова и то не бе по-причудливо от всяко друго, което му бе хрумвало, откакто Марк Шакълтън бе хвърлил бомбата.
Докато Изабел четеше, Уил се опита да си представи Октавус и потомството му — бледи хърбави писари, прекарали целия си живот наведени над пергамента в помещение, което едва ли е било по-осветено от голямата зала на това имение. Запита се дали са имали някаква представа какво създават? Или защо? Заразглежда лицето на Изабел, като се чудеше какво ли си мисли и какво ще й каже той, след като четенето завърши. Беше се приготвил за големия момент — щеше ли да разбере какво означава 2027 г.? Тя прочете последното изречение:
— „На дванадесетгодишна възраст тя бе прокудена и дадена на търговеца на зърно Гасонет Евреина, който я отведе от острова и не зная какво е направил с нея.“ — Изабел вдигна глава и премигна със сухите си очи.
— Какво има? — попита той. — Защо спря?
— Това е.
— Как така „това е“?
— Няма повече! — обезкуражено отвърна тя.
Уил изруга.
— Другите улики. Карат ни да търсим останалото.
— Нашата книга — простичко рече тя. — От Библиотеката е, нали?