Помисли си да отрече, но какъв беше смисълът? За добро или лошо, тя също бе станала вътрешен човек. Затова отговори с кимване.
Изабел остави писмото и се изправи.
— Имам нужда от едно питие.
В един от бюфетите имаше барче. Уил чу звъна на бутилките и се загледа как гърбът й се извива грациозно като музикален ключ. Когато тя се обърна към него, в ръката й имаше бутилка уиски.
— Искаш ли?
Не беше неговата марка, но въпреки това почти усещаше топлото, меко парене. Беше издържал много време без него и се гордееше с това. Беше му се отразило добре и на него, и на семейството му, място за спор нямаше. Голямата зала бе замъглена от пушека от камината. Без прозорци и откъсната от останалия свят, тя бе същински изолатор. Уил бе уморен от преживяното и отпаднал от полета, чувстваше се малко зле в непознатата обстановка. А от сенките прекрасна млада жена размахваше бутилка уиски.
— Да. Защо не?
Половин час по-късно бутилката бе наполовина празна. И двамата го пиеха чисто. Уил се наслаждаваше на всяка отпиване, на всяка глътка и вървящото с нея удоволствие от свалянето на забраната.
Изабел започна да го натиска за отговори. Беше добра в разпитите, трябваше да й го признае. Но не смяташе да се предаде просто така. Тя трябваше да се потруди, да зададе правилните въпроси, да се досети за премълчаното. Да умолява. Да придумва. Да заплашва. Беше подготвен: „И какво стана? В това трябва да има още нещо. Какво си мислеше? Моля, продължавай, спестяваш нещо. Уил, ако не ми кажеш всичко, няма да ти помогна с останалата част от стихотворението.“
Осъзна, че поема риск, като отваря палатката и я пуска вътре. Беше опасно и за него, и за нея, но, по дяволите, тя вече знаеше повече за произхода на библиотеката от когото и да било в Невада или Вашингтон. Затова я накара да се закълне, че ще пази тайна — от онези тържествени клетви, които се дават с пълна чаша в ръка. После й разказа за пощенските картички. За „убийствата“. За случая „Апокалипсис“. За това как убийствата не си пасвали. За отчаянието. За партньора си, неговата бъдеща съпруга. За пробива, насочил вниманието му към човек, когото познаваше, съквартирант от колежа, жалък компютърен гений, работещ дълбоко под земята в тайна правителствена база в Зона 51. За Библиотеката. За събирането на данни от правителството. За финансовите машинации на Шакълтън със застрахователната компания „Дезърт Лайф“. За наблюдателите. За това как се превърна в беглец. Разказа й последното действие, изиграно в хотелския апартамент в Лос Анжелис, при което Шакълтън остана с куршум в мозъка. За скритата база данни. За сделката му с федералните. За Хенри Спенс. За 2027 г.
Приключи. Беше й казал всичко. Огънят догаряше и помещението бе станало още по-тъмно.
— Твърде много е, за да го поема цялото — каза тя след дълго мълчание. После си сипа още един пръст уиски и смотолеви: — Това е лимитът ми. Твоят какъв е?
Уил взе бутилката и си наля.
— Не си спомням.
Помещението се движеше; чувстваше се като плавей по вълничките на езеро. Беше изгубил тренинг, но можеше да свикне отново със сериозното пиене, няма проблем. Чувстваше се добре и искаше усещането да продължи. Можеше да се сети и за по-лоши моменти на напиване.
— Когато бях малка — поде тя малко отнесено, — често вземах книгата от библиотеката, лягах точно тук пред огъня и си играех с нея. Винаги съм знаела, че в нея има нещо специално. Нещо вълшебно. Всички тези имена, дати и непознати езици. Объркват те, не дават покой на ума ти.
— Именно.
— Преборил ли си се с това? Искам да кажа, след като си живял известно време с това знание?
— Може би на интелектуално ниво. Иначе не зная.
Тя замълча, после заяви категорично, почти предизвикателно:
— Не го намирам за плашещо.
Не му се удаде възможност да отговори, тъй като тя побърза да завърши мисълта си.
— Да знаеш, че денят на смъртта ти е предопределен. В известен смисъл това е успокояващо. Цялото това тичане, безпокойството за бъдещето. Какво да ядем, какво да пием, какви предпазни средства да използваме в колите си — всички тези неща са доведени до крайност. Може би е много по-добре просто да си живеем живота и да престанем да се тревожим.
Той й се усмихна.
— На колко години каза, че си?
Тя сбърчи чело, сякаш му казваше да не се държи снизходително с нея.
— Винаги съм имала разногласия с родителите си, защото не приемам на сериозно религията. Кантуел е прочута стара католическа фамилия. Харесваше ми латинският, но ритуалите и церемониите винаги са ми се стрували изключително неуместни. Може би на сутринта ще размисля. — Изабел разтърка очи. — Доста съм уморена, така че ти сигурно съвсем си грохнал.