Трябваха му няколко секунди, за да свикне с оскъдната светлина на свещите. Не успя да проумее онова, което видя — десетки бледи, рижави мъже и момчета, седнали рамо до рамо на дългите маси. Всеки държеше перо в ръка, потапяше го в мастилница и пишеше яростно върху лист пергамент. Някои бяха много стари, други бяха млади момчета, но въпреки възрастта им между тях имаше поразителна прилика. Всяко лице бе безизразно като това на съседа му. Единствената жизненост бе в зелените им очи — те сякаш пронизваха белия пергамент с настойчивост, която като че ли не беше от този свят.
Помещението имаше сводест таван, покрит с гипс и вар, за да отразява по-добре светлината на свещите. На всяка от петнайсетте маси, достигащи до дъното на залата, имаше по десет писари. Покрай стените имаше наредени тесни нарове, някои от които бяха заети от спящи рижи мъже.
Пишещите не обърнаха никакво внимание на Лука; младежът имаше чувството, че е попаднал в някакъв вълшебен свят, в който може би бе станал невидим. Но преди да успее да проумее гледката пред себе си, чу жален вик. Беше Елизабет.
Виковете идваха от дясната му страна, от някаква черна пустота. Лука се затича към тъмния свод и веднага долови задушаващата воня на смърт. Намираше се в катакомбите. Тръгна пипнешком през тъмното помещение, закачайки от време на време жълти скелети с гниеща плът, натрупани като дърва в нишите.
Виковете й станаха по-силни и в следващото помещение видя сестра Сейблин със свещ в ръка. Лука се промъкна по-близо. Свещта осветяваше безцветната кожа на един от рижавите. Беше гол и Лука видя хлътналите бузи на мършавия му задник и тънките, вяло отпуснати ръце. Сейблин се мъчеше да го примами.
— Доведох ти момиче! — отчаяно му извика тя. След като нищо не се случи, монахинята заповяда: — Докосни я!
Тогава Лука видя Елизабет, свила се уплашено на пода, закрила очи, очакваща докосването на живия скелет.
Лука действа автоматично, без да се бои от последствията. Скочи напред, сграбчи мъжа за кокалестите рамене и го хвърли на земята. Беше съвсем лесно, все едно да бутне дете. Чу крясъка на сестра Сейблин:
— Какво правиш тук? Какво правиш?
Лука не й обърна внимание и се пресегна към Елизабет, която сякаш позна, че е докосната не от злото, а от ръката на спасител. Момичето отвори очи и го погледна с благодарност. Бледият мъж лежеше на земята и се опитваше да се изправи там, където грубо го беше запратил Лука.
— Брат Лука, махай се! — изпищя Сейблин. — Ти оскверни свещено място!
— Няма да се махна без това момиче — изкрещя й в отговор Лука. — Как може това да е свято? Тук виждам единствено зло.
Хвана Елизабет за ръката и я издърпа на крака.
— Ти не разбираш! — изкрещя Сейблин.
В същото време откъм залата се чуха звуци на хаос и суматоха — трясъци, глухи удари, мятане и плясъци като на голяма риба, изтеглена на палубата на кораб, която се гърчеше и задушаваше.
Голият риж мъж им обърна гръб и тръгна към шумотевицата.
— Какво става? — попита Лука.
Вместо да отговори, Сейблин се втурна със свещта към залата, оставяйки ги сами в мрака.
— Добре ли си? — попита Лука.
— Ти дойде за мен — прошепна Елизабет.
Той й помогна да излязат от тъмното в светлината на залата.
Споменът от онова, което видя, сигурно се бе отпечатал в дъното на очите му, защото всеки път, когато ги затваряше, във всеки ден от дългия си живот, Лука виждаше как сестра Сейблин върви вцепенено през ужасното място и повтаря: „Боже мой, Боже мой, Боже мой“ отново и отново, сякаш се молеше.
Не искаше Елизабет да види страшната картина и я замоли да затвори очи и да го остави да я води. Докато си проправяха път към изхода, някакъв неудържим подтик накара Лука да грабне един от пергаментите, лежащи на дървените писалища. Избра такъв, който не беше изцапан с кръв.
Изтичаха нагоре по стръмното спирално стълбище, през параклиса и излязоха в мъглата и дъжда. Лука я накара да продължи да тича, докато портата на абатството не остана далеч зад тях. Камбаните на катедралата биеха тревожно. Трябваше да стигнат до брега. Трябваше да я отведе от този остров.
— Защо се върна във Вектис? — попита Феликс.
— През целия си живот се тормозех от видяното в онзи ден и не исках да легна в гроба, без да потърся отговори. Отдавна си мислех да се върна. И накрая това стана възможно.
— Жалко, че напусна Църквата. Спомням си твоята велика смиреност и щедър дух.