Невада. Невада!
Онзи с караваната наистина бе намерил подходящ паркинг за през нощта от другата страна на улицата, малко на изток от блока на Уил — определено впечатляващо постижение. Сърцето на Уил заби така, сякаш вече тичаше, макар че все още стоеше на място. Беше престанал да се озърта през рамо преди месеци.
Явно това е било грешка. Я стига бе, помисли си той. Невада.
Все пак това не беше техният почерк. Наблюдателите нямаше да дойдат за него с такова набиващо се на очи чудовище. Ако искаха да му видят сметката, Уил изобщо нямаше да разбере откъде му е дошло. Та те бяха професионалисти, дявол да го вземе.
Улицата беше двупосочна и караваната бе обърната на запад. На Уил му беше достатъчно да тръгне на изток към реката, да направи няколко бързи завоя и бусът никога не би могъл да го настигне. Но тогава нямаше да знае дали той е обектът на нечии машинации, а Уил мразеше да не знае. Затова се затича на запад. Бавно. За да улесни нещата за оня зад волана.
Караваната се измъкна от мястото за паркиране и го последва. Уил ускори темпото, за да види как ще реагира шофьорът, а и за да се постопли. Стигна до кръстовището с Трето авеню и затича на място, очаквайки зеления светофар. Караваната се намираше на трийсетина метра зад него, заклещена сред колона таксита. Уил закри с длан слънцето от очите си. През предното стъкло различи двама души. Шофьорът имаше брада.
Светна зелено, Уил пресече кръстовището и продължи по почти пустия тротоар на Двадесет и трета. Озърна се през рамо и видя, че караваната продължава да го следва, но това не беше кой знае какъв тест. Изпитанието дойде на „Лексингтън“, където зави наляво и продължи на юг. Естествено, караваната също зави.
Топло, помисли си Уил. Топло.
Целта му бе Грамърси Парк, правоъгълно зелено парче земя на няколко пресечки в посока към центъра. Всички улици около него бяха еднопосочни. Ако все още го следяха, щеше да се позабавлява.
„Лексингтън“ свършваше с Двадесет и първа при парка; движението по Двадесет и първа беше на запад. Уил зави на изток, покрай оградата на парка. Караваната беше принудена да се подчини на трафика и зави в противоположната посока.
Уил започна да прави обиколки около парка по часовниковата стрелка, като за всяка една му трябваха не повече от две минути. Видя, че шофьорът се мъчи с острите леви завои и едва не одрасква паркираните автомобили по ъглите.
В това да бъдеш следен нямаше абсолютно нищо смешно, но Уил се развеселяваше всеки път, когато къщата на колела минаваше покрай него при противоположните си обиколки. С всяко разминаване успяваше да разгледа по-добре преследвачите си. Така и не успяха да събудят страх у него, но човек никога не знае какво може да очаква. Тези клоуни определено не бяха наблюдатели. Но пък имаше какви ли не други проблемни деца. Уил беше прибрал доста убийци на топло. Убийците имаха семейства. А отмъщението бе семейно дело.
Шофьорът бе по-възрастен тип с въздълга коса и брада с цвят на пепел. Месестото му лице и издутите рамене предполагаха, че е едър мъж. Онзи на мястото на стрелеца беше висок и тънък, също на години, с широко отворени очи, които крадешком се стрелкаха към Уил. Шофьорът упорито избягваше да го поглежда, сякаш наистина вярваше, че са успели да останат невидими.
На третата обиколка Уил забеляза две ченгета, патрулиращи по Двадесета улица. Грамърси Парк се намираше в квартал за подбрани хора и беше единственият частен парк в Манхатън. Обитателите на околните сгради имаха ключове за железните порти и полицията се навърташе наоколо, като се оглеждаше за крадци и обирджии. Уил спря задъхан.
— Полицаи. Онази каравана ей там. Видях я да спира. Шофьорът тормозеше някакво малко момиче. Мисля, че се мъчеше да го вкара вътре.
Ченгетата го изслушаха с безизразни физиономии. Провлаченият му южняшки акцент определено правеше на пух и прах всичките му опити да звучи убедително. Доста често го гледаха по този странен начин в Ню Йорк.