Крайният резултат от целия този физически и емоционален поток бе съзряване на ума и тялото. Нанси се върна на работа по-силна и по-самоуверена, като изваяна от мрамор — твърда и хладна. И съобщаваше на приятелите си, че съпругът и детето й се държат прилично и че всичко е наред.
За самата Нанси влюбването в Уил бе напълно предсказуемо. Славата му на печеното лошо момче беше примамлива като „Райд“ за комара — и също толкова смъртоносна. Но Нанси нямаше намерение да се остави да бъде изпарена. Беше твърде яка и загряваше бързо. Беше свикнала с разликата във възрастта — седемнадесет години, — но не и с разликата в манталитета. Можеше без проблем да понесе нахалството му, но твърдо отказваше да приеме Трошащата топка — прозвището, което му бе дала дъщеря му Лора в чест на годините съсипани бракове и отношения.
Нанси не знаеше — или не й пукаше особено — дали сериозното залитане на Уил към чашката е причина или резултат, но така или иначе то беше отрова и той трябваше да обещае, че ще спре. Трябваше да обещае, че ще бъде верен. Трябваше да обещае, че ще я остави да развие кариерата си. Трябваше да обещае, че ще останат в Ню Йорк, поне докато не си уреди прехвърляне на място, което да допада и на двамата. Не бе нужно да обещава, че ще бъде добър баща; тя имаше чувството, че това няма да е проблем.
После прие със скръстени пръсти предложението му за женитба.
Докато Нанси подремваше с бебето, Уил приключи с приготвянето на вечерята и го отпразнува с чашка мерло, за да накваси гърлото си. Оризът димеше, масата бе подредена, а дъщеря му и зетят пристигнаха точно навреме.
Сияещата Лора тепърва започваше да се изявява. Приличаше на грациозен свободен дух, съвременно хипи в прозрачна рокля и високи до коленете ботуши. Всъщност, помисли си той, тя приличаше много на майка си преди едно поколение. Грег беше в града във връзка с някакъв материал за „Вашингтон Пост“. Имаше служебна хотелска стая и Лора бе тръгнала с него, за да си почине от работата по втория си роман. Първият — „Трошащата топка“ — се основаваше най-общо на развода на родителите й и беше посрещнат с умерени до добри отзиви.
Книгата все още жилеше Уил и всеки път, когато погледнеше екземляра си, гордо изложен в края на лавицата, неизменно се сещаше за ролята си в решаването на случая „Апокалипсис“. В такива случаи поклащаше глава, погледът му се премрежваше и Нанси не знаеше накъде ли се е отплеснал умът му.
Уил усети мрачното настроение на Грег още преди той да прекрачи прага, и пъхна чаша вино в лапата му.
— Горе нос — каза му той веднага щом Лора и Нанси се вмъкнаха в спалнята да се порадват на бебето. — Щом аз мога да го направя, можеш и ти.
— Добре съм.
Ала не изглеждаше добре. Грег винаги бе изглеждал мършав и гладен със своите хлътнали бузи, ъгловат нос, остра брадичка — имаше от онези лица, които хвърляха сянка върху самите себе си. Косата му сякаш не знаеше какво е гребен. Уил все си мислеше, че зет му е карикатура на репортер битник, натъпкан с кофеин, вечно недоспал, вземащ се прекалено на сериозно. Въпреки това беше добро момче. Когато Лора забременя, той спази клишето и се ожени за нея, без никакви колебания и драми. Две сватби във фамилията Пайпър за една година. И две бебета.
Мъжете седнаха. Уил се поинтересува върху какво работи. Грег заговори монотонно за някакъв форум по климатичните промени и двамата бързо се отегчиха. Зетят се намираше в ранен застой в кариерата си. Все още не беше намерил голямата история, която щеше да промени полегатата му траектория и да го запрати направо в стратосферата. Уил много добре си даваше сметка за това, когато Грег най-сетне каза:
— Е, Уил, когато проверих за последно, по случая „Апокалипсис“ така и нищо не се появи.
— Аха. Абсолютно нищо.
— И така и си остана неразрешен.
— Да. Така и си остана.
— Убийствата просто спряха.
— Да. Спряха.
— Това не ти ли се струва необичайно?
Уил сви рамене.
— Вече повече от година съм вън от играта.
— Така и не ми каза какво се случи. Защо те отстраниха от случая. Защо ти отнеха пълномощията. Как се уреди всичко.
— Прав си. Така и не ти казах. — Уил стана. — Ако не разбъркам онзи ориз, ще ни трябва длето.
И остави Грег в дневната да допива мрачно виното си.
По време на вечерята Лора беше неудържима. Хормоните й бяха в чудна форма, кипнали от това, че държи Филип в ръце и си представя собственото си дете. Гълташе лъжица след лъжица чили и дърдореше между хапките.