— Как се справя татко с пенсионирането?
— Започна да линее — отбеляза Нанси.
— Хей, и аз съм тук. Защо не попиташ направо мен?
— Добре, тате, как се справяш с пенсионирането?
— Започнах да линея.
— Видя ли? — Нанси се разсмя. — Много добре го прави.
— На колко музеи и концерти може да издържи един мъж?
— Какъв тип мъж? — поинтересува се Нанси.
— От истинските, които искат да идат за риба.
Нанси изгуби търпение.
— Ами тогава иди във Флорида! Иди да половиш риба в залива за една седмица! Ще наемем детегледачката за повече часове.
— Ами ако те накарат да работиш извънредно?
— Натовариха ме с разследвания на кражби на самоличност, Уил. По цял ден прекарвам онлайн. Няма начин да ме накарат да работя извънредно, докато не ме върнат при по-интересните случаи.
Уил кисело смени темата.
— Искам да ходя за риба всеки път, когато ми скимне.
Нанси престана да се усмихва.
— Просто искаш да се преместим.
Лора срита Грег под масата, за да го накара да се включи.
— Липсва ли ти, Уил? — попита той.
— Какво да ми липсва?
— Работата. ФБР.
— Как ли пък не. Липсва ми риболовът.
Грег прочисти гърлото си.
— Някога да си се замислял за писане на книга?
— За какво?
— За всичките ти серийни убийци. Без Убиеца на Апокалипсиса — побърза да добави Грег, след като Уил го прониза с поглед.
— Защо ми е да разравям отново тези лайна?
— Защото случаите са прочути, част от популярната история. На хората им е интересно.
— История! За мен са просто гадни лайна. Пък и не мога да пиша.
— Дай го на друг. Дъщеря ти пише. Аз също. Мисля, че ще се продаде.
Уил се ядоса. Ако беше пиян, щеше да избухне, но новият Уил само се намръщи и категорично поклати глава.
— Няма да е зле вие двамата да вървите по собствения си път. Не съм ви хранилка.
Нанси го плесна по ръката.
— Уил!
— Татко, Грег нямаше предвид това!
— Така ли?
Домофонът иззвъня. Уил стана и раздразнено натисна бутона.
— Да?
Отговор не последва.
— Ало?
Домофонът отново иззвъня.
— Какво става, по дяволите?
Уил гневно слезе с асансьора до лобито и огледа празния вестибюл. Преди да излезе навън, видя визитна картичка, залепена с тиксо върху външната врата на нивото на очите.
Клуб 2027. Хенри Спенс, президент. И телефонен номер с код 702. Лас Вегас. Отдолу имаше бележка, написана с малки печатни букви:
Г-н Пайпър, моля,
свържете се незабавно с мен.
2027.
Числото го накара да поеме въздух през зъби.
Отвори входната врата. Навън бе студено и тъмно, малкото мъже и жени по тротоара се бяха сгушили, за да се предпазят от студа, и крачеха целенасочено по начина, по който вървяха хората в този квартал. Никой не се мотаеше, нямаше и каравана.
Мобилният му телефон бе в джоба му — държеше го там през деня заради редовните бебешки консултации с Нанси. Набра номера.
— Здравейте, господин Пайпър. — Гласът бе енергичен и жив, почти шеговит.
— С кого говоря? — остро попита Уил.
— С Хенри Спенс. От караваната. Благодаря, че така бързо отговаряте на съобщението ми.
— Какво искате?
— Да говоря с вас.
— За какво?
— За две хиляди двайсет и седма, както и по други въпроси.
— Не мисля, че идеята е добра. — Уил бързо крачеше към ъгъла, за да види дали няма да открие караваната.
— Мразя клишетата, господин Пайпър, но наистина е спешно, въпрос на живот и смърт.
— Чия смърт?
— Моята. Остават ми още десет дни. Моля ви, удовлетворете желанието на смъртника и приемете да поговорим.
3
Уил изчака дъщеря му да си тръгне, чиниите да бъдат измити и съпругата и синът му да заспят, преди да се измъкне от апартамента, за да се срещне с човека от караваната.
Беше вдигнал ципа на пилотското си яке, бе пъхнал ръце в джобовете на джинсите си и крачеше напред-назад, като се питаше със закъснение, дали постъпва разумно, като играе по свирката на този Хенри Спенс. От прекалена предпазливост бе сложил кобура през рамото и отново си припомняше тежестта на стоманата до сърцето си. Тротоарът бе пуст и тъмен и въпреки случайно минаващите коли Уил се чувстваше сам и уязвим. Внезапната сирена на някаква линейка, движеща се към болницата „Белвю“, го стресна и той усети как дръжката на пистолета опъва хастара на якето, движейки се в такт с ускореното му дишане.