Тъкмо се канеше да зареже всичко, когато караваната пристигна и спря, а въздушните й спирачки въздъхнаха. Вратата се отвори с хидравлично свистене и Уил зяпна нагоре към косматото лице зад волана.
— Добър вечер, господин Пайпър — поздрави го от високо шофьорът.
Отзад се раздвижиха някакви сенки.
— Това е просто Кениън. Безобиден е. Качвайте се.
Уил се качи, спря до седалката и се опита да запамети картината — навик от миналите години. Обичаше да оглежда местопрестъплението и да го възприеме цялото наведнъж, да го погълне подобно на някаква гигантска прахосмукачка.
Вътре имаше двама мъже — едрия шофьор и кльощавия, който се държеше за кухненския плот в средата на купето. Шофьорът, който изглеждаше към шейсетте, можеше спокойно да изпълни костюма на Дядо Коледа, без да са му нужни подплънки. Имаше буйна брада с цвета на катерича козина, която се изсипваше върху ризата му „Пендлетън“ и увисваше неподвижно между кафявите му тиранти. Гъстата му коса бе сиво-бяла и достатъчно дълга, за да я връзва на опашка, но я беше оставил да се спуска до раменете. Кожата му бе на петна, устните — зачервени, а очите — уморени и замъглени. Но бръчките около тях намекваха за някогашна жизненост и весел характер.
Имаше също и приспособления. Светлозелени пластмасови тръбички се виеха около врата му и влизаха в ноздрите. Тръбичките се спускаха надолу и свършваха в кутия с цвят на слонова кост, която тихо бръмчеше в краката му. Човекът беше на кислород.
Другият, Кениън, също бе около шейсетте. Представляваше предимно кожа и кости, напъхани в закопчан догоре спортен пуловер. Беше висок, с неловки движения, консервативно държане, прилежно подстригана и сресана на път коса, напрегната челюст и непреклонния поглед на военен, мисионер или ревностен вярващ в… нещо.
Отвътре караваната бе същински пир за очите, разкош на колела с черни мраморни плочки, полирани кленови шкафчета, черна и бяла тапицерия, плоскоекранни монитори, шикозно ненатрапчиво осветление. В задната част се намираше спалнята с все още разхвърляното легло. В умивалника се виждаха неизмити чинии, долавяше се миризмата на лук и наденички. Мястото изглеждаше дълго използвано, като при продължаващо и в момента пътешествие. На масата в дневната имаше карти, книги и списания, по пода се търкаляха обувки, пантофи и навити на топка чорапи, върху столовете се кипреха бейзболни каскети.
За момента Уил реши, че не се намира в опасност. Можеше спокойно да продължи играта известно време, за да види накъде ще тръгнат нещата.
Чу се клаксон. После друг.
— Сядайте — каза Спенс. Гласът му бе мек и настойчив. — Нюйоркчани не са от най-търпеливите.
Уил се подчини и седна, а Спенс затвори вратата и потегли. За да не изгуби равновесие, високият мъж се нагъна и се намести на дивана.
— Къде отиваме? — попита Уил.
— Смятам да пообиколя наоколо. Не можете да си представите колко е трудно да паркираш това чудовище в Ню Йорк.
— Беше голямо предизвикателство — обади се мършавият. — Името ми е Алф Кениън. Изключително много се радваме да се срещнем с вас, сър, въпреки че сутринта едва не ни уредихте прибирането на топло.
Макар да не се чувстваше застрашен, Уил не се чувстваше и особено удобно.
— За какво става дума? — остро попита той.
Спенс намали и спря на червен светофар.
— Споделяме общ интерес към Зона 51, господин Пайпър. За това става дума.
— Не мога да кажа, че съм стъпвал някога там — с равен глас рече Уил.
— Е, няма много за гледане, поне на повърхността — каза Спенс. — Виж, под земята е друга история.
Уил обаче нямаше намерение да захапва въдицата.
— Така ли? — Светофарът светна зелено и Спенс потегли. — Колко харчи това нещо?
— Това ли ви интересува, господин Пайпър? Колко харчи?
Уил завъртя глава така, че да държи и двамата под око.
— Вижте, момчета, нямам представа какво знаете за мен или си мислите, че знаете. За протокола нека само да кажа, че си нямам абсолютно никаква представа от Зона 51. Предполагам, че сте късметлии, ако изминавате по осем километра за галон бензин, така че мога да ви спестя малко пари, като сляза още тук и се върна пеша до дома си.