Пол Остър
Книга на илюзиите
Човек не живее един и същ живот през цялото време. Живее много животи, един подир друг, и това е причината за неговото нещастие.
1
Всички го мислеха за мъртъв. Когато през 1988 година излезе моята книга за филмите му, Хектор Ман бе изчезнал от почти шестдесет години. С изключение на шепа историци и маниаци на тема стари филми, комай малцина знаеха, че той въобще е съществувал. „Двойно или нищо“, последната от дванайсетте двулентови комедии, които той направил в края на епохата на нямото кино, била пусната на 23 ноември 1928 година. Два месеца по-късно, без да каже довиждане на нито един приятел или колега, без да остави писмо или да съобщи някому плановете си, Хектор Ман излязъл от къщата, която наемал на „Норт Ориндж Драйв“ и никой повече не го видял. Синьото му Де Сото било паркирано в гаража, от договора за жилището оставали още три месеца, самият наем бил изцяло платен. В кухнята имало храна, в барчето — уиски; от чекмеджетата в спалнята не липсвала нито една дреха. Според „Лос Анджелис Хералд Експрес“ от 18 януари 1929 година „изглеждало, сякаш бил излязъл на кратка разходка и щял да се върне всеки момент“. Но не се върнал и от онзи ден нататък Хектор Ман сякаш се изпарил от лицето на земята.
В продължение на няколко години след изчезването му се носели всевъзможни истории и слухове за това какво му се е случило, но никое от предположенията не било задоволително. Най-правдоподобните — че се е самоубил или са го очистили — не могли да бъдат нито доказани, нито опровергани, понеже тяло така и не се намерило. Имало и други догадки, с повече фантазия и надежда, по̀ в тон с романтичния характер на случая. Според една от тях се бил върнал в родната си Аржентина, където станал собственик на малък провинциален цирк. Според друга влязъл в Комунистическата партия и под фалшиво име разпространявал пропаганда сред работниците от млекокомбината в Ютика, Ню Йорк. Според трета живеел по пътищата като мнозина скитници през Голямата депресия. Ако Хектор бил голяма звезда, историите със сигурност щели да продължат. Щял да живее в разказите за себе си, да се превръща постепенно в една от онези символични фигури, които населяват подземния свят на колективната памет; мит за младостта, надеждата и дяволските приумици на съдбата. Но не станало така, защото Хектор фактически едва започвал да гради кариера в Холивуд, когато кариерата му свършила. Бил се появил твърде късно, за да осъществи докрай дарбите си, и не се задържал достатъчно дълго, за да остави продължителен спомен за себе си и нещата, които умеел да прави. Минали още няколко години и малко по малко хората престанали да се сещат за него. Към 1932–1933 година Хектор вече принадлежал на една изчезнала вселена и единствената следа от него била някоя и друга бележка под линия по забутани книги, които никой вече не си правел труда да чете. Филмите започнали да говорят и изпъстрените със снежинки неми кадри от миналото потънали в забрава. Нямало вече клоуни, нямало мимове, нямало красиви флапърки, танцуващи под звуците на нечути оркестри. Били мъртви едва от няколко години, но вече ги възприемали като предисторически създания, бродили по земята някога, когато хората още живели в пещери.
В книгата си не давах кой знае колко информация за живота на Хектор. „Безмълвният свят на Хектор Ман“ беше изследване на неговите филми, а не биография и малкото подхвърлени факти за дейностите му извън екрана идваха директно от обичайните източници: филмови енциклопедии, мемоари, исторически книги за ранния Холивуд. Написах книгата, защото исках да споделя възхищението си от изкуството на Хектор. Историята на живота му за мен беше второстепенна и вместо да гадая какво му се е случило или не му се е случило, се ограничих с детайлен анализ на самите филми. Предвид на това, че беше роден през 1900 година и никой не го бе виждал след 1929 година, изобщо не ми и хрумваше, че Хектор Ман може да е още жив. Мъртвите не изпълзяват от гробовете си, а по мое лично мнение само мъртвец би могъл да се крие толкова дълго време.
Книгата излезе от Университетското издателство на Пенсилвания точно преди единайсет години, през март. Три месеца по-късно, тъкмо когато бяха започнали да се появяват първите рецензии по филмовите и академичните списания, в пощенската ми кутия се появи писмо. Пликът беше квадратен и по-широк от онези, които обикновено се продаваха, и понеже беше от дебела, скъпа хартия, първата ми мисъл бе, че съдържа покана за сватба или известие за раждането на нечие дете. Името и адресът ми бяха изписани по средата с елегантен, къдрав почерк. Ако пишещият не бе професионален калиграф, то със сигурност вярваше в достойнствата на красивото писмо, обучен беше в едновремешните академии по етикет и изисканост. Печатът беше от Олбъкърки, Ню Мексико, но адресът на подателя отзад сочеше, че писмото е било написано някъде другаде, ако допуснем, че съществуваше такова място и град с такова име. Двата реда гласяха: „Ранчо «Блу Стоун»; Тиера дел Суеньо, Ню Мексико“. Може и да съм се усмихнал на този адрес, не помня вече. Нямаше име; когато отворих плика, долових бегъл мирис на парфюм, съвсем деликатен лъх на лавандула.