Може би няма да е зле да забавите темпото. Ще облекчи напрежението донякъде.
Но на мен тъкмо напрежението ми трябва. Ако сега отслабя хватката си, ще се разпадна. Ще се разлетя в сто различни посоки и никога няма да мога да се събера отново.
В начина, по който произнесох тези думи, имаше нещо толкова драматично, нещо толкова искрено и налудничаво в тембъра на гласа ми, че докторът едва не се усмихна — или поне ми се видя, че се бори с усмивката си. Е, добре, не искаме да се случи това, нали, каза. Щом толкова държите на полета, летете на воля. Но да е само в едната посока! И с този чудноват коментар той извади писалка от джоба си и надраска няколко нечетливи знака на бланката. Ето, каза, откъсна листчето и го пъхна в ръката ми. Вашият билет за Еър Ксанакс.
Това пък какво е?
Ксанакс. Мощен, опасен опиат. Само изпълнете инструкциите, мистър Зимър, и ще се превърнете в зомби, в същество без самоличност, в купчина жива плът. Можете да прелетите цели континенти и океани по този начин и въобще няма да разберете, че сте във въздуха, гарантирам.
На следващия следобед бях в Калифорния. По-малко от двайсет и четири часа след това вече влизах в единична прожекционна стаичка в Тихоокеанския архив да гледам нови две комедии на Хектор Ман. „Тънко танго“ се оказа една от най-дивите му, кипящи от жизненост продукции; „Домашно огнище“ бе сред най-прецизните. Прекарах над две седмици с тези два филма, връщах се в сградата всяка сутрин точно в десет, а докато архивът беше затворен (по Коледа и на Нова година), продължавах да работя в хотела си: четях книги и реорганизирах бележки, подготвяйки се за следващия етап от пътуванията си. На 7 януари 1986 година погълнах още няколко от магическите хапчета на доктор Сингх и взех директния полет от Сан Франциско за Лондон — шест хиляди мили без прекъсване с „Кататония Експрес“. Този път необходимата доза беше по-голяма, но аз се притесних, че даже и тя няма да стигне, и тъкмо преди да се кача на самолета, взех допълнително хапче. Трябваше да проявя благоразумие и да спазя инструкциите на доктора, но мисълта да се събудя насред полета ме изпълваше с такъв ужас, че насмалко да се приспя за вечни времена. В стария ми паспорт има печат, доказващ, че на 8 януари съм влязъл във Великобритания, но нямам никакъв спомен как съм се приземил, как съм преминал през митницата, как съм се озовал в хотела си. Събудих се в непознато легло на 9 януари сутринта и тогава животът ми започна отначало. Никога не бях губил свяст до такава степен.
Оставаха четири филма: „Каубои“ и „Господин Никой“ в Лондон, „Дървени човечета“, и „Реквизит“ в Париж — и аз осъзнах, че това е единствената ми възможност да ги видя. Винаги можех да посетя отново американските архиви, ако се налагаше, но за повторна визита в БФИ и парижката филмотека не можеше да става и дума. Бях успял да се докопам до Европа, но нямах сили още веднъж да опитам невъзможното. По тази причина взех, че останах в Лондон и Париж много повече от необходимото — общо почти седем седмици — дълбаех ли, дълбаех посред зимата като някакъв полудял подземен звяр. И до този момент бях взискателен и съвестен, но сега проектът ми достигна ново равнище на интензитет, целенасоченост, граничеща с параноя. Външната ми цел бе да изуча и разбера филмите на Хектор Ман, но фактически се учех на концентрация, тренирах се как да мисля за едно-единствено нещо и за нищо друго. Живеех като маниак, но друг начин нямаше, ако не исках да се разпадна на късчета. Когато най-сетне се прибрах във Вашингтон през февруари, доспах ксанаксовия си сън в един хотел на летището и първата ми работа на сутринта беше да взема колата си от дългосрочния паркинг и да я подкарам към Ню Йорк. Не бях още готов да се върна във Върмонт. Ако щях да пиша книга, трябваше ми дупка, в която да се скрия; и изведнъж реших, че от всички градове на света Ню Йорк най-малко ще ми лази по нервите. Пет дни търсих апартамент в „Манхатън“, но нищо не намерих. Точно тогава бумът на Уолстрийт достигаше зенита си, цели дванайсет месеца преди краха от осемдесет и седма, и жилища не се намираха лесно. В крайна сметка прекосих Бруклинския мост и взех първото място, което ми предложиха — едностайно апартаментче на „Пиърпон Стрийт“, което тъкмо бе излязло на пазара тази сутрин. Беше скъпо, неугледно и неудобно, но мен ме задоволяваше. Купих матрак за спалнята, бюро и стол за хола и се нанесох. Договорът беше за една година. Започваше от 1 март и това бе денят, в който седнах да пиша книгата.