Ако не беше обидният начин, по който се отнасяха с мен, навярно нямаше впоследствие да обърна повече внимание на тези неща. След като с Алма приключихме разговора си в постпродукционния комплекс, опаковахме остатъците от обяда и отидохме до кирпичената й къщурка, която се намираше на малко хълмче на около триста метра разстояние от главната сграда. Алма отвори вратата и тъкмо зад прага, в краката ни, беше моят пътнически сак. На сутринта го бях оставил в другата къща, в стаята за гости, и сега някой (навярно Кончита) го бе донесъл тук по нареждане на Фрида и го бе оставил на пода в къщата на Алма. Удиви ме този арогантен, деспотичен жест. Отново се престорих, че го отминавам със смях (Е, казах, ако не друго, поне са ми спестили носенето), но зад уж остроумната си забележка кипях от гняв. Алма тръгна да се присъедини към другите и в следващите петнайсет-двайсет минути аз крачех насам-натам из къщата в опит да контролирам емоциите си. Не след дълго чух как в далечината потракват ръчните колички, чух скрибуцането на метала, опрял о камък, спорадичния шум от натрупаните кутии с филми, които се удряха и търкаха една в друга. Аутодафето започваше. Влязох в банята, съблякох се и завъртях кранчетата на ваната докрай.
Отпуснах се в топлата вода и за известно време оставих мозъка си на автопилот; фактите, такива, каквито ги разбирах, минаваха през съзнанието ми. После започнах да ги обръщам под различни ъгли и да ги гледам така; опитвах се да свържа тези факти със събитията, които се бяха случили през последния час: Хуан и неговият войнствен диалог с Алма, агресивната реакция на Алма спрямо поведението на Фрида (тя наруши обещанието си… иде ми да й вкарам един юмрук в лицето), прогонването ми от ранчото. Това беше чисто спекулативен метод на разсъждение, но когато се върнах към случилото се предната нощ (сърдечното посрещане от страна на Хектор, желанието му да ми покаже филмите си) и после го сравних със случилото се след това, взех да се чудя дали Фрида не е била против моето идване от самото начало. Не пропусках да си спомня, че тъкмо тя ме бе поканила в Тиера дел Суеньо, но може да беше написала онези писма против волята си, да бе капитулирала пред настояванията на Хектор след месеци наред кавги и спорове. Ако това беше така, то изпъждането ми от нейната територия не представляваше внезапна промяна на решението. Беше просто нещо, което можеше да си позволи сега, когато Хектор бе мъртъв.
Досега ги възприемах като равностойни партньори. Алма ми беше разказала доста подробно за брака им и нито за миг не ми хрумна, че нейните мотиви може да са били различни, че мислите им не са били в перфектна хармония. През 1939 година те сключили договор да правят филми, които никога нямало да бъдат показани пред публика, и двамата едновременно прегърнали идеята, че творенията им в крайна сметка ще бъдат унищожени. Това били условията на Хекторовото завръщане към киноизкуството. Свирепа възбрана, но все пак да пожертва тъкмо онова, което би дало смисъл на творчеството му — удоволствието да го сподели с други, — бил единственият начин, по който можел да оправдае решението си въобще да създава това творчество. Следователно филмите били един вид покаяние, признание, че ролята му в случайното убийство на О’Фелън била грях, който никога нямало да намери опрощение. Аз съм един смехотворен човек. Бог си направи много шеги на мой гръб. Старата форма на наказанието била сменена с нова и по заплетената, мазохистична логика на решението си, Хектор продължавал да изплаща дълговете си към един Бог, в когото отказвал да вярва. Куршумът, който пронизал гърдите му в банката в Сандъски, му позволил да се ожени за Фрида. Смъртта на сина им му позволила да се върне към филмите. Обаче нито едно от тези две неща не вдигало от плещите му отговорността за случилото се в онази нощ на 14 януари 1929 година. Нито физическото страдание, причинено от пистолета на Нокс, нито душевното страдание, причинено от смъртта на Тади били достатъчно ужасни, за да го освободят. Да правиш филми можеш, да. Да изцедиш всяка капка от таланта и енергията си в работата. Да ги правиш така, сякаш от това зависи животът ти, и после, след като животът ти приключи, да си се погрижил за унищожаването им. Забранено ти е да оставяш каквато и да било следа подир себе си.