Приключих с банята, после поднових безцелните си обиколки из къщата. Беше малка, компактна постройка, стабилно построена, малко неугледна като дизайн; но въпреки че беше тесничка, Алма изглежда обитаваше само една част от нея. Една стая в дъното бе предназначена изцяло за склад. Покрай една от стените и до средата на съседната имаше струпани кашони, а по пода се търкаляха сума непотребни предмети: стол с един липсващ крак, ръждясала триколка, петдесетгодишна пишеща машина, черно-бял портативен телевизор с изтръгната антена във вид на заешки уши, куп плюшени животни, диктофон, няколко използвани до средата кутии боя. В друга стая пък нямаше абсолютно нищо. Нито мебели, нито матрак, нито дори крушка. В един ъгъл от тавана се спускаше голяма, сложно оплетена паяжина. Вътре се бяха хванали три-четири мъртви мухи, но телата им бяха съвсем изсъхнали, станали почти на безтегловни прашинки, та реших, че паякът е изоставил мрежата си и се е преселил някъде другаде.
Оставаха значи, холът, спалнята и кабинетът. Искаше ми се да седна и да зачета книгата на Алма, но усещах, че не би трябвало да го правя без нейно разрешение. Беше написала вече над шестстотин страници, но те все още бяха в сурова чернова; и ако авторът не те покани изрично да погледнеш текста му, преди да е завършен, нямаш право да надничаш вътре. Алма ми беше показала къде е ръкописът (Ето го чудовището, каза), но не бе споменала, че мога да го чета, а аз не исках да започвам съвместния си живот с нея като злоупотребя с доверието й. Вместо това реших да си губя времето, като разглеждам всяка вещ в четирите стаи, които обитаваше тя: проучих храната в хладилника, дрехите в гардероба в спалнята, книгите, плочите и видеокасетите, подредени в хола. Установих, че пие обезмаслено мляко и маже хляба си с безсолно масло, че предпочита синия цвят (най-вече тъмните нюанси) и има широки интереси в литературата и музиката — момиче тъкмо като за мен. Дашиъл Хамет и Андре Брьотон, Перголези и Мингъс, Верди, Витгенщайн и Вийон. В един ъгъл открих всичките книги, които бях публикувал докато Хелън бе още жива — двата литературоведски текста, четирите преводни книжки с поезия, — и осъзнах, че никога досега не бях виждал всичките шест заедно извън собствения си дом. На един друг рафт имаше книги на Хоторн, Мелвил, Емерсън и Торо. Издърпах едно издание на разказите на Хоторн с меки корици, намерих „Белегът“ и го прочетох пред секцията, седнал на студения под, опитвайки се да си представя как ли се е чувствала Алма, когато го е прочела като младо момиче. Точно когато наближавах края (Създалото се обстоятелство се оказа твърде тежко за него; той не съумя да прозре отвъд смрачения хоризонт на времето…), долових във въздуха първия лъх на керосин, дошъл през отворения прозорец в задната част на къщата.