С устата си. Оттам обикновено идват думите. От нечия уста.
Къде е тогава тази уста? Искам да я почувствам. Притиснете тази уста до моята, господине. Ако на усещане е такава, каквато би трябвало да бъде, тогава ще знам, че е вашата уста, а не моята. Тогава може и да ви повярвам.
Все още със затворени очи, Алма вдигна ръце във въздуха, пресегна се като малките деца, когато искат да ги прегърнат, да ги носят, и аз се наведох над нея и я целунах, опрях устата си в нейната уста, разделих устните й с езика си. Бях коленичил — с ръце във водата, положил длани на гърба й, опрял лакти в ръба на ваната — и когато Алма ме улови за врата и ме придърпа към себе си, изгубих равновесие и се пльоснах право върху нея. За миг главите ни се озоваха под водата, а когато се показаха отново на повърхността, очите на Алма бяха отворени. От ръба на ваната се стичаше вода, и двамата се задъхвахме и въпреки това, спирайки само за една мъничка глътка въздух, се наместихме и започнахме да се целуваме на сериозно. Това беше първата от няколко целувки, първата от множество целувки. Не мога да обясня сложните манипулации, които последваха, заплетените маневри, с които успях да измъкна Алма от банята, без да отлепвам устни от нейните, без да губя досег с езика й, но в някакъв момент вече бяхме извън водата и аз бършех тялото й с кърпата. Това си го спомням. Спомням си също как, след като я избърсах, тя съблече мократа ми риза и разкопча колана, който държеше панталоните ми. Виждам я как го прави, виждам също и себе си, как я целувам отново, виждам как се отпускаме върху куп хавлиени кърпи и правим любов на пода.
В къщата беше тъмно, когато излязохме от банята. Отделни отблясъци в стъклата на прозорците, един излъскан до прозрачност облак, опънат над хоризонта, стаен здрач. Облякохме се, изпихме две текили в хола и после отидохме в кухнята да спретнем някаква вечеря. Замразени такос, замразен грах, картофено пюре — поредният сбирток оттук-оттам, колкото да има нещо за ядене. Това беше без значение. Храната изчезна за девет минути, после се върнахме в хола и си наляхме по още едно питие. От този момент нататък с Алма говорехме само за бъдещето; и когато се пъхнахме под завивките в десет часа, продължавахме да чертаем планове, да обсъждаме как ще живеем заедно, когато тя дойде при мен на моето малко хълмче във Върмонт. Не знаехме кога ще й е възможно да се добере дотам, но изчислихме, че едва ли ще са нужни повече от седмица-две, най-много три, да си стегне багажа и да се оправи с всичко. В това време щяхме да се обаждаме един на друг по телефона, а ако беше твърде късно или твърде рано, щяхме да си пращаме факс. Ако ще земята да се продъни, казахме си, ще се чуваме всеки ден.
Тръгнах си от Ню Мексико, без да видя отново Фрида. Алма се надяваше, че тя ще дойде до къщата да ми каже довиждане, но аз нямах такива очаквания. Тя вече ме бе зачертала от списъка си и предвид на ранното ми заминаване (микробусът трябваше да пристигне в пет и половина), не ми се струваше особено вероятно да жертва скъпоценния си сън за моя милост. Когато стана ясно, че няма да се появи, Алма го отдаде на хапчето, което взела преди да си легне. Това ми се видя леко оптимистично. Според моите собствени изводи за ситуацията, Фрида не би дошла при никакви обстоятелства — ако ще микробусът да потегляше по обед.
Тогава всички тези неща не изглеждаха кой знае колко важни. Часовникът ме събуди в пет и при положение, че имах само половин час да се оправя и да изхвръкна навън, нямаше въобще да се сетя за Фрида, ако Алма не бе споменала името й. Важното за мен онази сутрин беше, че се събудих до Алма, че пихме заедно кафе на стъпалата пред къщата, че можех отново да я докосвам. Бях толкова сънен и разчорлен, толкова оглупял от щастие, толкова заслепен от секса, от тялото до мен, от мислите за новия си живот. Ако бях по-нащрек, щях да видя какво оставям зад себе си, но аз бях твърде уморен и твърде забързан за каквото и да било, освен най-елементарните жестове: последна прегръдка, последна целувка, после микробусът спря пред къщата и дойде време да тръгвам. Върнахме се в къщата да си взема сака и докато излизахме обратно навън, Алма взе една книга от масичката до вратата и ми я подаде (да си я разглеждаш в самолета), а после имаше последна, последна прегръдка и последна, последна целувка, и в следващия миг вече пътувах към летището. Чак на средата на пътя се сетих, че Алма беше забравила да ми даде ксанакса.
Ако това беше който и да било друг ден, щях да кажа на шофьора да обърне назад и да ме откара обратно в ранчото. За малко да го сторя и тогава, но след като минах мислено през униженията, които биха последвали от това решение — да изпусна самолета, да се покажа като страхливец, да потвърдя какъв съм невротичен слабак, — успях да овладея паниката си. Бях понесъл вече един безмедикаментен полет с Алма. Номерът сега беше дали мога да го направя сам. Доколкото ми трябваше нещо да ме разсейва, книгата от Алма страшно ми помогна. Беше над шестстотин страници, тежеше почти кило и половина и ми правеше компания през цялото време, докато се намирах във въздуха. Представляваше енциклопедия на дивите цветя с лаконичното, красноречиво заглавие „Плевелите на Запада“, беше съставена от седем автори (шестима посочени като тесни специалисти по плевелите; седмият беше управител на хербариум в Уайоминг) и беше издадена — съвсем в реда на нещата — от някаква организация, именувана Общество на федералните специалисти по плевели в Западните щати, в сътрудничество с Програмата на Американския селскостопански департамент за селскостопанско-работническите университети от западните щати. По принцип не се интересувах особено от ботаника. Не бих могъл да посоча поименно повече от четирийсет-петдесет растения и дървета, но тази енциклопедия със своите деветстотин цветни илюстрации, със своите прецизни описания на характеристиките и предпочитаните места за обитаване на четиристотин вида ме увлече за часове наред. Не знам защо ми стана толкова интересна; може би защото тъкмо се завръщах от пределите на бодливата, бореща се за капка вода растителност и ми се искаше да науча повече за нея, още не бях задоволил съвсем любопитството си. Повечето от снимките бяха направени много отблизо и на фона нямаше нищо, освен синьо небе. В отделни случаи снимката показваше и малко треволяк наоколо, късче земя, или — още по-рядко — далечна скала или планина. Забележимо отсъстваха хората, нямаше и следа от човешка дейност. Ню Мексико беше населявано от хиляди години, но като гледа илюстрациите в тази книга, човек можеше да си каже, че никога нищо не се е случвало там, че цялата му история е била изтрита като с гума. Нямаше ги вече древните обитатели на скалистите райони, нямаше ги археологическите останки, нямаше ги испанските завоеватели, нямаше ги отците-йезуити, нямаше ги Пат Гарет и Били Хлапето, нямаше ги индианците пуебло, нямаше ги създателите на атомната бомба. Имаше я само земята и онова, което растеше по земята, сухите стъбла и стръкове, малките трънливи цветове, които изскачаха от напуканата земя: цяла една цивилизация се свеждаше до оскъдно знание за някакви плевели. Сами по себе си, растенията не бяха кой знае колко забележителни, но в имената им имаше неустоима музика; и след като разгледах някоя илюстрация и прочетях думите отдолу (Листата овални до копиевидни на вид… Кошничките със звънеста обвивка от керемидообразно наредени, ципести и влакнести листчета), отделях по десетина секунди да препиша някои от имената в тетрадката си. Започнах на нова страница, веднага след преписа си от дневника на Хектор, който пък на свой ред следваше бележките по „Вътрешният живот на Мартин Фрост“. Думите бяха по старовремски сочни и плътни и се оказа истинско удоволствие да си ги повтарям тихичко на глас, да усещам суровите им металически вибрации с езика си. Сега, когато гледам отново този списък, всичко ми звучи почти като безсмислица, събрани напосоки срички от някакъв мъртъв език — може би езикът, който някога са говорили на Марс.