Телефонът в къщичката на Алма бе своенравен и не при всяко обаждане успявах да се свържа. Нещо с жичките, каза тя, някъде в системата не се получаваше връзка, така че дори след като наберях номера и чуех бързите тихички потраквания и сигнали, които означаваха, че би трябвало да съм се свързал, на нейния край на линията телефонът не звънеше. Но в повечето случаи на този телефон можеше да се разчита, ако се обаждаш от него навън. В деня, в който се прибрах във Върмонт, направих няколко неуспешни опита да й се обадя и когато най-сетне тя ми позвъни в единайсет (това означаваше девет в Ню Мексико), решихме за в бъдеще да се придържаме към този час. По-добре беше тя да ме търси, а не аз нея. Оттогава в края на всеки разговор се уточнявахме за точното време, когато ще се чуем пак, и три поредни вечери всичко вървеше като по вода, сякаш беше някакъв фокус. Уговаряхме се за седем примерно, и в седем без десет аз се настанявах в кухнята, наливах си една текила (продължавахме да пием заедно текила, макар и от такова разстояние) и в седем нула-нула, точно когато дългата стрелка на стенния часовник заставаше на чертичката, телефонът звънваше. Взех да ставам зависим от точното време на тези обаждания. Точността на Алма беше знак за вяра в общия ни живот, декларация, че двама души в две различни части на света могат въпреки всичко да са единодушни в почти всичко.
Но на четвъртата нощ (петата, откакто бях напуснал Тиера дел Суеньо) Алма не се обади. Допуснах, че телефонът нещо не работи и затова не реагирах своевременно. Продължих да си седя, спокойно очаквах иззвъняването, но когато тишината продължи още двайсет минути, а двайсетте минути станаха трийсет, започнах да се тревожа. Ако телефонът беше повреден, тя щеше да изпрати факс да ми обясни защо не се обажда. Факсът на Алма беше свързан към друга линия, а с нея никога не бяха ставали гафове. Знаех, че няма смисъл, но вдигнах слушалката и все пак й се обадих — с очаквания неуспех. После ми хрумна, че може нещо да се е улисала с Фрида и се обадих в нейната къща, но резултатът беше същият. Набрах номера повторно, просто за да се уверя, че първия път не е било погрешно, и отново никой не вдигна. Оставаше ми единствено да изпратя кратко съобщение по факса: Алма, къде си? Всичко наред ли е? Чудя се. Моля те, пиши по факса, ако телефонът не работи. Обичам те. Дейвид.
У дома имаше само един телефон и той се намираше в кухнята. Ако отидех горе в спалнята, имаше опасност да не го чуя, когато Алма се обади по-късно през нощта — или, дори да го чуех, може би нямаше да успея да сляза навреме и да го вдигна. Нямах си идея какво да правя. Останах да чакам в кухнята няколко часа с надеждата, че все нещо ще се случи, и когато стана един часът, отидох в хола и се излегнах на дивана. Това беше същата неудобна композиция от пружини и възглавнички, която бях преустроил на импровизирано легло за Алма в нощта, в която се срещнахме — подходящо място за мрачни мисли. Останах там до сутринта, измъчвах се с въображаеми катастрофи, пожари, сърдечни кризи, смъртоносни падания от високи стълби. В един момент птиците се събудиха и запяха в клоните отвън. Не след дълго неочаквано заспах.
Никога не си бях и помислял, че Фрида ще стори с Алма същото, което стори с мен. Хектор искаше да остана в ранчото и да видя филмите му; след това умря и Фрида попречи това да се осъществи. Хектор искаше Алма да напише неговата биография. Защо не ми беше хрумнало, че сега, когато Хектор бе мъртъв, Фрида ще се заеме със задачата да спре появата на тази книга? Ситуациите бяха почти идентични и все пак аз не успях да видя приликите, напълно се провалих в паралела между двете. Може би защото разликата в цифрите беше толкова огромна. Да изгледам филмите щяха да ми трябват не повече от четири-пет дена; Алма работеше върху книгата си от почти седем години. Изобщо не ми беше дошло на ума, че някой може да е толкова жесток, та да отнеме седем години от един човешки живот и да ги съдере на късчета. Просто нямах смелостта да си помисля подобно нещо.
Ако бях усетил какво предстои, нямаше да оставя Алма сама в ранчото. Щях да я накарам да си събере ръкописа, щях да я натикам в микробуса и да тръгнем заедно към летището в онова последно утро. Дори след като не реагирах тогава, после все още имаше време да направя нещо, преди да е станало твърде късно. След като се прибрах във Върмонт, говорихме по телефона четири пъти и във всеки разговор изникваше името на Фрида. Но аз не желаех да говоря за Фрида. За мен тази част от историята беше приключила и единственото, което ме интересуваше, беше бъдещето. Дърдорех на Алма за къщата, за стаята, която й подготвям, за мебелите, които съм поръчал. Трябваше да й задавам въпроси, да настоявам за подробен отчет как се държи Фрида, но на Алма като че ли й беше приятно да слуша за тези къщовнически теми. Тя тепърва започваше да си стяга багажа — слагаше дрехите си в кашони, решаваше какво да вземе и какво да остави, питаше ме кои книги в моята библиотека се дублират с нейните — и ни най-малко не очакваше беда.