2
Преди тялото е лицето, а преди лицето е тънката черна черта между носа и горната устна на Хектор. Потръпващо влакно от безпокойство, метафизично въже за скачане, танцуваща нишка озадаченост, мустачките са сеизмограф за вътрешните състояния на Хектор и тези мустачки не само те карат да се смееш, те ти казват какво мисли Хектор; допускат те всъщност до механизма на мислите му. Има и други елементи — очите, устата, внимателно премерените залитания и препъвания — но мустачките са инструментът на общуването и макар че говорят език без думи, техните чупки и потрепвания са ясни и разбираеми като съобщение, нащракано в морзов код.
Нищо от това не би било възможно, без намесата на камерата. Близостта на говорещите мустачки е творение на обектива. Във всеки от филмите на Хектор в даден момент ъгълът внезапно се сменя и далечният или среден кадър е последван от едър план. Лицето на Хектор изпълва екрана, всеки остатък от околността е елиминиран и мустачките се превръщат в център на света. Те се раздвижват и понеже умението на Хектор му позволява да контролира останалите мускули на лицето си, мустачките сякаш се движат сами, като животинче с независимо съзнание и воля. Устата леко се свива в ъглите, ноздрите се разтварят едва-едва, но в гротескните спирали на мустачките лицето си остава в общи линии неподвижно и в тази неподвижност човек се оглежда като в огледало, защото именно в такива моменти Хектор показва най-пълно и убедително човешкия си облик, отражение на това, което сме всички ние, когато останем насаме със себе си. Тези близки планове са запазени за критичните мигове в историята, средоточията на най-силно напрежение или изненада, и никога не продължават повече от четири-пет секунди. Когато дойдат, всичко друго спира. Мустачките се впускат в своя монолог и за няколко скъпоценни мига действието отстъпва пред размисъла. Четем съдържанието на Хекторовия ум, сякаш е напечатано с букви върху екрана и преди да изчезнат, тези букви се виждат ясно като сграда, като пиано, като торта в нечие лице.
В движение, мустачките са средство да се изразят мислите на всички хора. В покой не са нищо повече от орнамент. Те маркират мястото на Хектор в света, задават персонажа, който той трябва да пресъздаде, и определят кой е той в очите на другите — но мустачките принадлежат на един-единствен човек и каквито са абсурдно тънки и лъскави, не може да има никакво съмнение кой е човекът. Той е южноамериканският денди, латинолюбовникът, мургавият разбойник с гореща кръв, галопираща из вените му. Добавете зализаната назад коса и неизменния бял костюм — и резултатът е безпогрешно разпознаваема смесица от вихър и вежливост. Такъв е кодът на образите. Значенията са ясни от пръв поглед и понеже всяко нещо следва от предишното в тази осеяна с капани вселена на липсващи улични капаци и експлодиращи пури, видиш ли мъж в бял костюм да върви по улицата, знаеш, че този костюм ще го вкара в беля.
След мустачките костюмът е най-важният елемент в репертоара на Хектор. Мустачките са връзката с неговата същност, метонимия за копнежи, размишления и душевни бури. Костюмът въплъщава отношението му към обществото и както блести с лъскавината на билярдна топка на фона на околното сиво и черно, служи като магнит за зрението. Хектор го носи във всеки филм и във всеки филм има поне една дълга сцена, която се върти около заплахите, надвиснали над белотата му. Кал и машинно масло, сос за спагети и меласа, черни сажди и пръскащи локви — в някакъв момент всяка тъмна течност, всяко тъмно вещество, заплашват да опетнят непокътнатото достойнство на Хекторовия костюм. Този костюм е най-драгоценната му собственост и той го носи с прецизния, обигран маниер на мъж, излязъл да смае света. Облича го всяка сутрин така, както рицарят облича доспехите си, стягайки се за незнайните битки, които обществото му е приготвило за деня, и нито за миг не си дава сметка, че постига обратното на това, което възнамерява. Той не се защитава срещу потенциални удари, той сам се превръща в мишена, събирателната точка за всяка беда, която евентуално би могла да се случи в радиус от сто метра около неговата персона. Белият костюм е знак за уязвимостта на Хектор и придава известен патос на шегите, които светът му играе. Упорит в елегантността си, вкопчен във вярата, че костюмът го превръща в най-привлекателния и желания сред мъжете, Хектор въздига собствената си суета в кауза, на която публиката може да симпатизира. Вижте го как отупва жилетката си от въображаеми прашинки, докато звъни на вратата на своята приятелка в „Двойно или нищо“, и вече наблюдавате не демонстрация на самолюбие, а мъченията на самосъзнанието. Белият костюм прави от Хектор малък човек. Той печели публиката на негова страна — а, постигне ли веднъж това, на един актьор му е простено всичко друго.