Прости ми, прости ми, прости ми, прости ми.
Веднага опитах да й се обадя, но тя не отговори. Този път успях да се свържа — чувах как телефонът звъни на другия край на линията, — но Алма така и не вдигна слушалката. Изчаках четирийсет или петдесет иззвънявания с упоритата надежда, че шумът ще наруши концентрацията й, че ще я накара да мисли за нещо друго, освен за хапчетата. Дали още пет звъна щяха да променят нещата? Дали още десет щяха да я спрат? Накрая реших да затворя, намерих парче хартия и на свой ред й изпратих факс: моля те, обади ми се, написах. Моля те, Алма, вдигни слушалката и ми се обади. Секунда по-късно позвъних отново, но този път след петото или шестото иззвъняване сигналът прекъсна. Отначало не разбрах какво значи това, но после си дадох сметка, че Алма е изтръгнала кабела от стената.
9
По-късно през седмицата я погребах до родителите й в католическото гробище на двайсет и пет мили северно от Тиера дел Суеньо. Пред мен Алма не беше споменавала за никакви роднини и тъй като не се появиха представители на семейства Грунд и Морисън да вземат тялото й, аз покрих разходите за погребението. Имаше да се вземат мрачни решения, гротескни варианти, които се въртяха около относителните предимства на балсамирането и кремацията, около дълготрайността на дървения материал и цената на ковчезите. После, след като се спрях на традиционно погребение, произлязоха нови въпроси: за дрехите, нюансите на червилото, лака на ноктите, прическата. Не знам как успях да се справя с тези неща, но предполагам, че минах през тях така, както минават всички други: едновременно бях там и ме нямаше, едновременно бях на себе си и не бях. Спомням си единствено, че отхвърлих предложението за кремация. Стига вече огньове, казах, стига пепелища. Вече я бяха срязали, за да извършат аутопсията, но не им дадох да я изгорят.
В нощта, в която Алма се самоуби, аз се обадих на шерифа от къщата си във Върмонт. Оттам изпратили за оглед заместника, някой си Виктор Гузман, но макар че той пристигнал в ранчото преди шест сутринта, Хуан и Кончита вече ги нямало. И Алма, и Фрида били мъртви, писмото, което бях получил, още седяло в машината, но малките хора се били изпарили. Когато пет дни по-късно си тръгнах от Ню Мексико, Гузман и останалите заместници продължаваха да ги издирват.
За останките на Фрида се погрижи адвокатът й, според инструкциите в нейното завещание. Церемонията беше извършена в беседката на ранчото „Блу Стоун“ — точно зад главната сграда, в Хекторовата горичка от върби и трепетлики, но аз нарочно не отидох. Вече бях прекалено изпълнен с омраза към Фрида и само от мисълта да ида на погребението й ми се повръщаше. Така и не се видях с адвоката, но Гузман му казал за мен и когато той се обади в мотела ми да ме покани на церемонията, аз просто казах, че съм зает. Той дърдори няколко минути за горката госпожа Спелинг и горката Алма, и колко ужасяваща била цялата история, и след това напълно поверително, почти без да спира между изреченията, ми съобщи, че имението било на стойност над девет милиона долара. Ранчото щяло да бъде обявено за продан веднага след като автентичността на завещанието бъде удостоверена и приходите, заедно с всички средства от осребряването на акциите и ценните книжа на госпожа Спелинг, щели да бъдат дарени на едно сдружение с некомерсиална цел в Ню Йорк. Кое? — попитах. Музеят на модерното изкуство, отговори той. Всичките девет милиона щели да отидат в анонимен дарителски фонд за съхраняването на стари филми. Доста странно, каза той, не мислите ли? Не, отвърнах аз, не е странно. Жестоко — може би, противно, но не и странно. Ако харесвате черен хумор, бихте могли да се смеете с години.
Исках да се отбия в ранчото за последно, но когато спрях пред портата, не събрах смелост да вляза вътре. Надявах се да намеря някоя друга снимка на Алма, да претърся къщата й за дреболии, които бих могъл да отнеса със себе си във Върмонт, но от полицията бяха поставили една от онези бариери с жълта лента, които се слагат на местопрестъплението, и внезапно краката ми омекнаха. Наоколо нямаше полицай да стои на пътя ми и не представляваше никакъв проблем да се мушна покрай бариерата и да вляза в имението, но не можех да го направя, не можех — така че обърнах колата и подкарах в обратната посока. Последните си часове в Олбъкърки отделих да поръчам надгробен камък за Алма. Отначало мислех да огранича надписа до самия минимум: „Алма Грунд, 1950 — 1988“. Но малко по-късно, след като вече бях подписал договора и бях платил на човека за работата, се върнах в офиса и му казах, че съм променил решението си. Помолих го да добави още една дума. Надписът трябваше да гласи: „Алма Грунд, 1950–1988, писателка.“ Освен двайсетте страници на предсмъртното писмо, които ми изпрати в последната нощ от живота си, никога не бях прочел и един ред, написан от нея. Но Алма бе загинала заради книга и справедливостта изискваше да я запомнят като автора на тази книга.