Бил е твърде висок, за да играе класически клоун, твърде красив за обичайната роля на безобидния непохватник. Със своите тъмни, изразителни очи и изящен нос Хектор изглеждал като второкласен актьор в главна роля, блестящ романтичен герой, сбъркал снимачната площадка. Не бил дете, бил пораснал — и самото присъствие на такъв персонаж сякаш вървяло срещу установените правила на комедията. От смешниците се очаквало да бъдат ниски, уродливи, или дебели. Те трябвало да бъдат дяволчета или шутове, глупчовци или отрепки, деца, навлекли маските на възрастни, или възрастни с акъла на деца. Помислете за юношеската закръгленост на Арбъкъл, срамежливата му глуповата усмивка и начервените, женствени устни. Спомнете си показалеца, който се озовава в устата му всеки път, когато го погледне момиче. Минете после през списъка с реквизита и екипировката, оформили кариерата на признатите майстори: скитникът на Чаплин с несъразмерните обувки и парцаливите дрехи; храбрият пъзльо на Лойд с роговите очила; тъпунгерът на Кийтън с шапката като палачинка и замръзналото лице; идиотът на Ленгдън с тебеширенобялата кожа. Всичките са аутсайдери и понеже тези персонажи нито ни застрашават, нито предизвикват завистта ни, ние им стискаме палци да триумфират над враговете си и да спечелят сърцето на девойката. Единственият проблем е, че не сме съвсем сигурни дали ще знаят какво да правят с девойката, като останат насаме с нея. С Хектор такива съмнения въобще не ни тревожат. Намигне ли на момиче, голям е шансът то да му отговори със същото. А щом отговори, ясно е, че нито един от двамата не мисли за сватба.
Смехът обаче в никакъв случай не е гарантиран. Хектор не е точно симпатичен образ и не е някой, когото непременно съжаляваш. Ако успява да спечели съчувствието на зрителя, то е защото никога не знае кога да спре. Усърден и общителен, пълното въплъщение на l’homme moyen sensuel, той е не безпомощен чудак, а по-скоро жертва на обстоятелствата, човек с неизтощим талант за лош късмет. Хектор винаги има в главата си някакъв план, основание да върши каквото върши, и все пак сякаш всеки път изниква нещо, което му пречи да постигне целта си. Във филмите му гъмжи от чудати физически феномени, абсурдни механични повреди, предмети, отказващи да се държат както трябва. Човек с по-малко самоувереност би изгубил битката с тези препятствия, но като изключим отделни мигове на ярост (ограничени до мустачни монолози), Хектор никога не се оплаква. Врати се затръшват върху пръстите му, пчели го жилят по врата, статуи падат върху краката му, но той отново и отново се изправя и продължава по своя път. Започваш да го уважаваш заради упорството, заради душевното спокойствие, което го обхваща пред нещастието, но това, което приковава погледа ти, е как се движи. Хектор може да те омагьоса с всеки един от хилядата си различни жестове. С лека стъпка, пъргав, нехаен до степента на безразличие, той се промъква през пречките, които му поставя животът, без помен от неудобство или страх, и те заслепява с маневри и прикляквания, с внезапни пируети и танцови стъпки, със закъснели реакции, подскоци и чупки, сякаш играе румба. Наблюдавайте го как барабани с пръсти или ги кърши; наблюдавайте навременните въздишки, лекото врътване на главата, когато нещо неочаквано привлече погледа му. Тези миниатюрни акробатики са функция на персонажа, но освен това доставят удоволствие и сами по себе си. Даже когато по подметката му лепне лента за мухи и момченцето на хазяите току-що го е хванало с ласо (и ръцете му са привързани към тялото), Хектор продължава да се движи с необичайна грация и достойнство, без да се съмнява, че скоро ще успее да се измъкне от тази неприятна ситуация — дори ако в съседната стая го очаква друга. Толкова по-зле за Хектор, разбира се, но такъв му бил късметът. Важното е не колко умело можеш да избегнеш неприятностите, а как се справяш с тях, когато дойдат.
Най-често Хектор се оказва в дъното на социалната стълбица. Женен е само в два от филмите си („Домашно огнище“ и „Господин Никой“) и като изключим частния детектив, когото играе в „Копоят“ и ролята му на пътуващ илюзионист в „Каубои“, той е обикновен, ниско платен бачкатор, който се бъхти за други. Сервитьор в „Клуб по езда“, шофьор в „Почивка сред природата“, амбулантен търговец в „Дървени човечета“, учител по танци в „Тънко танго“, банков чиновник в „Човекът зад гишето“, Хектор обикновено е представен като млад мъж в началото на жизнения си път. Перспективите му не са дотам блестящи, но той никога не прави впечатление на неудачник. Твърде дръзко се държи за такъв и като го гледаш как си върши работата с уверената компетентност на човек, който вярва във възможностите си, разбираш, че му е писано да успее. Затова и повечето от филмите на Хектор имат два възможни финала: той или печели момичето, или извършва героична постъпка, която привлича вниманието на шефа му. А ако шефът е твърде дебелоглав, за да я забележи (богатите и силните са най-често представени като глупаци), то момичето вижда всичко и това си е вече награда и половина. В избора между любовта и парите любовта всеки път има последната дума. В „Клуб по езда“ например Хектор е сервитьор и успява да спипа един крадец на бижута, докато обслужва няколко маси, пълни с пияни гости на банкет в чест на авиаторката-шампионка Уанда Макнун. С лявата ръка цапардосва крадеца с бутилка шампанско и едновременно с това сервира десерт с дясната; и понеже тапата излита от шампанското и оберкелнерът бива окъпан с цял литър „Veuve Clicqout“, Хектор губи работата си. Но нищо. Енергичната Уанда е свидетел на подвига му. Тя мушва в джоба му телефонния си номер и в последната сцена двамата се качват заедно в нейния самолет и отлитат към облаците.