Непредсказуем в държането си, изпълнен с противоположни импулси и желания, персонажът на Хектор е прекалено сложно очертан, за да се чувстваме наистина удобно в негово присъствие. Той не илюстрира типове, не е от познатите клиширани герои и всяко негово смислено действие се компенсира от друго, което ни изумява и обезпокоява. Той показва цялата дива амбиция на съсипващ се от труд имигрант, човек, решен да натежи на везната и да си извоюва място в американската джунгла; и все пак един случаен поглед към красива жена е достатъчен да го помете встрани, да разбишка внимателно градените му планове на пух и прах. Хектор е с един и същ характер във всеки филм, но предпочитанията му нямат фиксирана йерархия и никой не знае какво ще му хрумне в следващия момент. Той е едновременно плебей и аристократ, чувствен любовник и кабинетен романтик, мъж на прецизните, дори педантични маниери, който никога не се колебае да направи големия жест. Ще си даде последния грош на просяка на улицата, но няма да е мотивиран от жал или състрадание, а по-скоро от поетичността на този акт. Колкото и усърдно да работи, колкото и сръчно да изпълнява унизителните и често абсурдни задачи, които му поставят, Хектор излъчва усещане за дистанция, сякаш някак сам си се подиграва и се поздравява в същото време. Като че ли живее в състояние на иронично забавление — хем ангажиран в света, хем наблюдаващ го от голямо разстояние. В може би най-смешния си филм, „Реквизит“, той споява тези две противоположни гледни точки в един цялостен принцип на злодеяние. Това е деветият късометражен от серията и Хектор играе сценограф на малка, изпаднала театрална трупа. Отиват в градчето Уишбоун Фолс за тридневни представления на „Просяците нямат избор“, камерен фарс от видния френски драматург Жан-Пиер Сен Жан дьо ла Пиер. Когато отварят камиона да разтоварят реквизита и да го внесат в театъра, откриват, че всичко липсва. Ами сега? Пиесата не може без реквизит. Трябва да се обзаведе цял хол, да не говорим как ще се заменят няколко важни аксесоара: пистолет, диамантена огърлица и печено прасенце. Завесата трябва да се вдигне в осем часа на следващата вечер и ако не се намери отнякъде съвсем нов реквизит, трупата ще фалира. Директорът, един помпозен многознайко с папийонка на врата и монокъл в лявото око, надниква в празния камион и мигновено припада. Всичко е в ръцете на Хектор. След няколко кратки, но недвусмислени коментара от страна на мустачките, той трезво премисля ситуацията, приглажда безупречния си бял костюм и се захваща за работа. В следващите девет минути и половина филмът илюстрира известната анархистична максима на Прюдом: „Всяка собственост е кражба.“ В поредица от кратки, френетични епизоди Хектор снове из града и краде необходимите вещи. Виждаме го как спира доставката на мебели за склада на универсалния магазин и поема маси, столове и лампи, които натоварва в собствения си камион и бързо отпрашва към театъра. Задига сребърни лъжички, чаши и цял порцеланов сервиз от някаква хотелска стая. Вмъква се в складовото помещение на една месарница с фалшива поръчка от местен ресторант и излиза тържествено с цяло прасе на рамо. На частната вечеря с актьорите, където присъстват най-видните граждани на Уишбоун Фолс, той успява да измъкне пистолета на шерифа от кобура му. Малко по-късно сръчно откача огърлицата на една бъчвоподобна дама на средна възраст, омаяна от неговия чар. В тази сцена е по-мазен от всякога. Низък в преструвките си, отвратителен в лицемерния си жар, той все пак излиза героичен разбойник, идеалист, готов да се жертва за каузата си. Потръпваме гнусливо от тактиката му, но в същото време се молим да осъществи кражбата. Шоуто трябва да продължи, а ако Хектор не успее да прибере бижуто, шоу няма да има. За да се усложни интригата още повече, Хектор тъкмо е забелязал градската хубавица (която се оказва дъщеря на шерифа) и даже докато продължава любовното сражение със застаряващото женище, почва крадешком да хвърля погледи на младата красавица. За щастие, Хектор и жертвата му стоят зад кадифена завеса, наполовина пусната пред вратата от антрето към кабинета, и понеже той е застанал така, може да поглежда към кабинета, накланяйки леко глава наляво. Но жената остава скрита от погледа и макар че Хектор вижда момичето и момичето го вижда, то няма представа, че жената е там. Това позволява на Хектор да преследва и двете си цели едновременно — фалшивото съблазняване и истинското съблазняване — и понеже той ги редува в хитър монтаж от кадри и ъгли на снимане, двете неща се правят взаимно по-смешни, отколкото биха били поотделно. Това е сърцевината на неговия стил. Веднага щом се създаде някаква ситуация, към нея трябва да се прибави нещо друго, след това трето, и понякога дори четвърто. Филмите на Хектор се разгъват като музикални композиции, контрастиращи линии и гласове се вливат едни в други и колкото повече си взаимодействат гласовете, толкова по-несигурен и нестабилен става светът. В „Реквизит“ Хектор гъделичка врата на жената зад завесата, играе си на криеница с момичето в другата стая и накрая свива огърлицата в момента, в който минаващият сервитьор се подхлъзва върху робата на жената и излива цял поднос с напитки във врата й, което дава на Хектор нужното време да се справи със закопчалката. Постигнал е целта си — но само по една случайност, спасен за пореден път от хаотичната непредсказуемост на живота.