На ъгъла Хектор завива и поема по булеварда. Почти веднага попада на отвратителна сцена, която те кара да свиеш юмруци. Един дебел, добре облечен джентълмен задига сутрешния вестник от сляпо вестникарче. Човекът няма дребни и понеже бърза твърде много, за да развали цяла банкнота, просто измъква един вестник и си тръгва. Вбесен, Хектор го настига и когато мъжът спира на светофара да изчака зеленото, Хектор мушва ръка в джоба му. Това е едновременно смешно и смущаващо. Не че изпитваме някаква жал към жертвата, но сме поразени от това, колко нехайно Хектор иззема ролята на закона. Дори когато той се връща до будката и подава парите на сляпото момче, не сме напълно успокоени. В първите няколко мига след кражбата оставаме с впечатлението, че Хектор ще прибере парите за себе си и в този малък мрачен интервал осъзнаваме, че той задига портфейла на дебелака не за да поправи извършената несправедливост, а просто защото знае, че ще се измъкне. Щедрата постъпка би могла и да не му хрумне. Сега за него всичко е възможно и вече не му се налага да спазва правилата. Може да върши добро, ако поиска, но може да върши и зло — и в този момент нямаме представа какво ще реши.
В къщата на Хектор жена му си е легнала.
В офиса Чейс отваря касата и вади оттам цял куп ценни книжа. Сяда на бюрото и започва да ги брои.
Междувременно Хектор се кани да извърши първото си значително престъпление. Влиза в бижутерия и пред няколкото невиждащи го свидетели нашият изтрит като с гума и попаднал в мрака герой опразва стъклената витрина от съдържанието й, взема с шепи часовници, огърлици и пръстени и преспокойно ги натъпква в джобовете си. Хем се забавлява, хем е съсредоточен и докато върши черното си дело, тънка, но забележима усмивка набръчква ъгълчетата на устата му. Всичко това изглежда хладнокръвен акт, продиктуван от каприз, и от това, което виждат очите ни, можем само да отсъдим, че Хектор е обречен.
Той излиза от магазина. Необяснимо, първата му работа е да се отправи към кофата за боклук на бордюра. Пъхва ръката си надълбоко и издърпва хартиен плик. Очевидно сам го е оставил там и в плика очевидно има нещо, но не знаем какво. Когато Хектор се връща пред магазина, отваря вратата и методично посипва по тротоара някакво прахообразно вещество, вече сме окончателно озадачени. Това може да е прах, може да е пепел, може да е барут; но каквото и да е, няма никакъв смисъл Хектор да го разпръсва по земята. След броени мигове тънка тъмна линия води от входа на магазина до бордюра. След като е покрил тротоара, Хектор се прехвърля върху самото улично платно. Мушва се покрай колите, заобикаля трамваите, подскача напред-назад с риск всеки момент да го сгазят, и продължава да изпразва плика по пътя си: все повече заприличва на побъркан фермер, който се опитва да сее насред улицата. Линията пресича булеварда. Когато Хектор стъпва на отсрещния тротоар и продължава да сипе прахта, внезапно загряваме. Той прокарва следа. Все още не знаем къде води, но когато отваря вратата на сградата пред себе си и се вмъква вътре, заподозираме, че ни се готви нов трик. Вратата се затваря и ъгълът рязко се сменя. Виждаме панорамен кадър на зданието, в което Хектор току-що е влязъл: корпорацията „Физи Поп Бевъридж“.