И действието се забързва. В поредица от мълниеносни обяснителни сцени бижутерът открива обира, втурва се на тротоара и спира първия полицай, след това с трескави, панически жестове обяснява какво се е случило. Полицаят поглежда надолу, забелязва тъмната линия по плочките и я проследява с очи до сградата на „Физи Поп“ отсреща. Това май е следа, казва. Да видим къде води, включва се и бижутерът, и двамата се отправят към зданието.
Обратно към Хектор. Сега той върви по коридора и внимателно доизпипва следата. Стига до някаква врата и докато изсипва последните прашинки на прага, камерата изкривява ъгъла, за да ни покаже надписа на вратата: „С. Лестър Чейс, заместник-директор“. Точно тогава, докато Хектор все още клечи долу, вратата се отваря и отвътре излиза самият Чейс. Хектор успява да отскочи в последния момент — преди Чейс да се препъне в него — и докато вратата се затваря, той се промушва през отвора и с патешка походка се вмъква в офиса. Кулминацията на мелодрамата наближава, но Хектор постоянства в смешките. Останал сам в офиса, той забелязва ценните книжа, разпръснати по бюрото на Чейс. Бързо ги събира, изглажда ръбовете им с театрален педантизъм и ги пъхва в сакото си. Следва серия от бързи, ударни жестове, в която той пъхва ръце в страничните си джобове, вади оттам скъпоценностите и изсипва цялата купчина крадени вещи на бюрото на Чейс. В момента, в който оставя и последния пръстен, Чейс се завръща, потривайки ръце, с извънредно самодоволен вид. Хектор отстъпва встрани. Свършил си е работата, сега остава само да гледа как врагът му си получава заслуженото.
Това се случва в шеметен вихър от почуда и недоразумение, от въздадено и предадено правосъдие. Отначало скъпоценностите отвличат вниманието на Чейс и той не забелязва, че книжата ги няма. Губи време и когато най-сетне отмества бляскавата купчина и открива липсата им, вече е твърде късно. Вратата рязко се отваря и вътре се втурват полицаят с бижутера. Скъпоценностите са идентифицирани, престъплението е разкрито и престъпникът е задържан. Чейс е невинен, но това е без значение. Следата води до неговия офис и са го заловили на място с плячката. Той, естествено, протестира, опитва се да избяга през прозореца, мята бутилки с безалкохолни по нападателите, но след една щура сцена с главни действащи лица полицейска палка и байонет, в крайна сметка бива победен. Хектор наблюдава с мрачно безразличие. Дори когато Чейс е окован в белезници и изведен от офиса, Хектор не се радва на победата си. Изпълнил е плана си блестящо, но каква полза от това? Денят вече клони към края си, а той е все така невидим.
Той излиза обратно навън и тръгва по улиците. Централните булеварди са опустели и Хектор сякаш е единствената жива душа в града. Къде са оживените тълпи, които го обграждаха допреди малко? Къде са колите и трамваите, пълчищата хора, наводнили тротоара? За момент се питаме дали магията не се е обърнала. Може би Хектор отново е видим, казваме си, а всички останали са изчезнали. Тогава изведнъж отнякъде се задава камион и преминава на скорост през една локва. Пръски вода излитат от улицата и оцапват всичко наоколо. Хектор е окъпан, но когато камерата се извърта към него да ни покаже щетите, отпред костюмът му е непокътнат. Това би трябвало да е смешно, но не е и понеже Хектор прави всичко възможно да не е смешно (продължителен скръбен поглед към костюма; разочарованието в очите му, когато вижда, че не е опръскан с кал), този малък трик променя настроението на филма. С падането на нощта Хектор се прибира към дома си. Отваря, качва се по стълбите на втория етаж и влиза в спалнята на децата. Момченцето и момиченцето спят в отделни легла. Той сяда до момиченцето, вглежда се в лицето й за няколко секунди и посяга да я погали по косата. Но в последния момент се спира — осъзнава, че от докосването му тя може да се събуди, а като види, че няма никого, ще се уплаши. Сцената е трогателна и Хектор я изиграва сдържано и просто. Изгубил е правото да докосва собствената си дъщеря и като го гледаме как се колебае и в крайна сметка отдръпва ръката си, усещаме пълната мощ на проклятието, което тегне върху него. От този малък жест — дланта увиснала във въздуха, няма и на инч от главата на детето — разбираме, че Хектор е сведен до нищо.