Като призрак се изправя и излиза от стаята. Тръгва по коридора, стига до една врата и я отваря. Това е неговата спалня; ето я жена му, неговата Скъпа и Любима, заспала в тяхното легло. Хектор спира. Тя се мята в съня си, върти се наляво-надясно и рита завивките, в капана на някакъв страшен сън. Хектор приближава до леглото и предпазливо подрежда одеялата, изправя възглавниците и загасява нощната лампа. Конвулсивните й движения се успокояват и не след дълго тя заспива тихо и спокойно. Хектор се отдръпва, изпраща й въздушна целувка и сяда във фотьойла до леглото. Изглежда ще седи там цяла нощ, ще бди над нея като добър дух. Макар че не може да я заговори, може да я защитава, да я изпълва със силата на своето присъствие. Но невидимите мъже не са имунизирани срещу изтощение. Като всички други, те имат тела — и като всички други се нуждаят от сън. Клепачите на Хектор натежават. Премигват и се отпускат, затварят се и пак се отварят и макар че той се стряска и се буди на няколко пъти, става ясно, че губи битката. Миг по-късно се предава.
Екранът почернява. Когато отново се появява картина, вече е утро и слънчевата светлина нахлува през прозорците. Кадър с жената на Хектор, все още заспала в леглото. След това Хектор, все още заспал във фотьойла. Тялото му е изкривено в невъзможна поза, комичен възел от преплетени крайници и изкълчени стави, и тъй като не сме подготвени за гледката на този спящ, нагънат като черво човек, се разсмиваме — а с този смях настроението на филма се променя още веднъж. Скъпата Любима се събужда първа, отваря очи, сяда в леглото и лицето й казва всичко: по него бързо се сменят радост, неверие и умерен оптимизъм. Тя скача от леглото и се втурва към Хектор. Докосва главата му (която виси назад от облегалката за ръка) и тялото на Хектор изпада в спазъм от високоволтажни шокове, подскача в неистов вихър от ръце и крака и най-сетне застава във вертикално положение. Той отваря очи. Автоматично, сякаш забравил, че е невидим, се усмихва на жена си. Целуват се, но точно когато устните им се докосват, той се отдръпва смутен. Там ли е наистина? Развалена ли е магията, или само сънува? Той докосва лицето си, прокарва ръце по гърдите си и поглежда жена си право в очите. Ти виждаш ли ме, пита. Разбира се, че те виждам, отвръща тя, и очите й се изпълват със сълзи, тя се привежда към него и го целува повторно. Но Хектор не е убеден. Той се изправя от стола и отива до стенното огледало. Там трябва да търси доказателство: ако види отражението си, значи кошмарът е свършил. Резултатът е предрешен, но красивото нещо в тази сцена е колко бавно реагира той. За секунда-две изражението на лицето му остава непроменено и той се взира в очите, втренчени в него от огледалото, сякаш гледа непознат, сякаш за пръв път в живота си вижда това лице. Тогава камерата се приближава и Хектор започва да се усмихва. Непосредствено след онази смразяваща празнота, усмивката предполага нещо повече от най-обикновено преоткриване на себе си. Това, което вижда той, вече не е старият Хектор. Той е друг; и колкото и да прилича на предишния човек, сега е преобразен, преобърнат с хастара навън и изплют обратно като нов човек. Усмивката става все по-широка, по-лъчезарна, по-благоразположена към лицето в огледалото. Около нея постепенно се затваря кръг и не след дълго последното, което виждаме, е тази усмихната уста — устата и мустачките над нея. Мустачките потръпват за няколко секунди, после кръгът се смалява, после се смалява съвсем. Накрая се затваря и филмът свършва.
Фактически кариерата на Хектор приключва с тази усмивка. Той изпълнил условията на договора си с още един филм, но на „Двойно или нищо“ не може да се гледа като на нещо ново. „Калейдоскоп“ била вече на ръба на фалита, и нямала средства да финансира нова пълноценна продукция. Вместо това Хектор компилирал парчета отхвърлен материал от предишни филми и ги подредил в антология от смешки, случки с глупчовци и импровизирани побоища. Изобретателно ровене из отломките, но от него не научаваме нищо, освен че Хектор го бива и като компилатор. За да оценим по достойнство делото му, трябва да гледаме на „Господин Никой“ като на последния му филм. Той е размишление върху собственото му изчезване и при цялата си двусмисленост и скрити намеци, при всичките етични въпроси, които повдига, без да им даде отговор, преди всичко третира страха от загубата на идентичност. Хектор търси начин да се сбогува с нас, да се прости със света — и за да го стори, трябва да се унищожи в собствените си очи. Става невидим; и когато магията все пак се разваля и той си възвръща образа, не разпознава лицето си. Ние го гледаме така, както той гледа себе си, и в това зловещо удвояване на перспективата наблюдаваме как се сблъсква с факта на собствената си анихилация. Двойно или нищо. Тази фраза избрал за заглавие на следващия си филм. Няма дори далечна връзка между тази фраза и осемнайсетминутния тюрлюгювеч от препъвания и подскоци. Не, фразата се отнася до сцената с огледалото в „Господин Никой“; и когато Хектор разтяга устни в онази необикновена усмивка, за миг виждаме какво му готви бъдещето. С тази усмивка той си позволява да се прероди, но вече не е същият човек, не е онзи Хектор Ман, който ни е разсмивал и забавлявал предишните години. Виждаме го трансформиран в някого, когото вече не познаваме, и докато се ориентираме какъв ли ще е този нов Хектор, той изчезва. Около лицето му се затваря кръг и чернотата го поглъща. Миг по-късно, като никога в негов филм, на екрана се появява надписът „край“ — и това е последното, което остава от него.