Драги Професор Зимър, гласеше писмото, Хектор прочете книгата Ви и би желал да се срещне с Вас. Проявявате ли интерес да ни посетите? Ваша Фрида Спелинг (Г-жа Хектор Ман).
Прочетох го шест или седем пъти. Оставих го, отидох до другия край на стаята и се върнах обратно. Когато отново взех писмото, не бях сигурен дали думите ще са още там. Или ако са там, дали ще са същите. Прочетох го още шест-седем пъти и, все още несигурен в каквото и да било, реших, че е шега. Само след миг ме изпълниха съмнения; след още един миг започнах да се съмнявам в съмненията. Една мисъл влечеше след себе си противоположната и щом втората мисъл надделееше над първата, веднага идеше трета, която пък опровергаваше предишната. Като не знаех какво друго да направя, качих се в колата си и отидох до пощата. В указателя на пощенските кодове беше посочен всеки адрес в Америка и ако Тиера дел Суеньо я нямаше там, можех с чиста съвест да хвърля писмото и да го забравя. Обаче я имаше. Намерих я в първия том, на страница 1933, между Тиера Амарила и Тижиръс — град като град, с поща и собствен петцифрен код. Това, разбира се, не значеше, че писмото е автентично, но най-малкото му придаваше някаква правдоподобност, и когато се върнах вкъщи, знаех, че ще трябва да отговоря. Такова писмо не може да бъде пренебрегнато. Прочетеш ли го веднъж, си наясно, че ако не си дадеш труда да седнеш и да напишеш отговор, ще мислиш за него до края на живота си.
Не пазя копие от отговора, но помня, че го написах на ръка и се опитах да е колкото се може по-кратко, само няколко изречения. Забелязах, че несъзнателно възприемам хладния, загадъчен маниер на писмото, което бях получил. Чувствах се сякаш по̀ не се излагам така, сякаш авторът на шегата — ако наистина беше шега — по̀ няма да ме вземе за глупак. Отговорът ми гласеше приблизително следното:
Драга Фрида Спелинг. Разбира се, че бих искал да се срещна с Хектор Ман. Но как мога да съм сигурен, че той е още жив? Доколкото ми е известно, изчезнал е преди повече от половин век. Моля съобщете подробности. С уважение, Дейвид Зимър.
Предполагам, всички искаме да вярваме в невъзможното, да се убеждаваме, че се случват чудеса. Предвид на това, че аз бях авторът на единствената книга за Хектор Ман, съвсем логично би било някой да предположи, че ще се вкопча във възможността да повярвам, че той е още жив. Но аз не бях в настроение да се вкопчвам. Или поне си мислех, че не съм. Книгата ми се беше родила от една страшна скръб и сега, когато беше вече зад мен, скръбта си оставаше. Да пиша за комедии беше просто претекст, особен вид лекарство, което поглъщах всекидневно повече от година с надеждата, че ще притъпи болката в мен. До някаква степен се получи. Но Фрида Спелинг (или който там се представяше за Фрида Спелинг) не можеше да знае това. Не можеше да знае, че на 7 юни 1985 година, само седмица преди десетата годишнина от сватбата ни, жена ми и двамата ми сина загинаха в самолетна катастрофа. Може би беше видяла, че книгата е посветена на тях (В памет на Хелън, Тод и Марко), но тези имена не биха й говорили нищо и дори да беше отгатнала доколко са важни за автора, не би могла да знае, че за него тези имена означаваха всичко, което имаше някакъв смисъл в живота — и че когато трийсет и шест годишната Хелън, седемгодишният Тод и четиригодишният Марко загинаха, по-голямата част от него самия загина заедно с тях.
Отиваха в Милуоки при родителите на Хелън. Аз останах във Върмонт да оценявам курсови работи и да предавам крайните оценки за току-що завършилия семестър. Това ми беше работата — професор по сравнителна литература в колежа „Хемптън“ в Хемптън, Върмонт — и се налагаше да я свърша. По принцип трябваше всички да идем заедно на двайсет и четвърти-пети, но бащата на Хелън тъкмо беше прекарал операция от тумор в крака и семейният съвет реши те с децата да заминат колкото се може по-скоро. Това наложи някои сложни преговори в последната минута с училището на Тод да му разрешат да отсъства през последните две седмици на втори клас. Директорката не бе много склонна, все пак прояви разбиране и накрая се предаде. Това беше едно от нещата, за които мислех постоянно след катастрофата. Ако само ни беше отказала, тогава Тод щеше да бъде принуден да остане у дома с мен и нямаше да е мъртъв. Така поне един от тях щеше да се спаси. Поне един от тях нямаше да пада седем мили от небето и аз нямаше да се озова сам в къща, предвидена за четирима. Имаше и други неща, разбира се, други „ако“-та, над които да размишлявам и да се измъчвам, и сякаш никога не се уморявах да вървя по едни и същи задънени улици. Всичко беше част от това, всяка брънка във веригата от причини и следствия беше съществено парче от пъзела на този ужас — от тумора в крака на моя тъст, през времето в Средния Запад онази седмица, до телефонния номер на агенцията, която резервира билетите. Най-ужасното беше моето собствено настояване да ги откарам до Бостън, за да хванат директен полет. Не исках да излетят от Бърлингтън. Това би означавало да пътуват до Ню Йорк в осемнайсетместен товарен самолет и да хванат оттам полета за Милуоки; и аз казах на Хелън, че не ми се харесват тия малки самолети. Казах, че са твърде опасни и че не мога да я пусна сама с момчетата в такъв самолет. Така че те не се качиха — за да угодят на безпокойството ми. Качиха се на голям самолет и кошмарното беше, че аз ги натиках там. Онази сутрин имаше голямо движение и когато най-сетне стигнахме Спрингфийлд и се вляхме в Мас Пайк, трябваше да карам доста над разрешената скорост, за да стигнем навреме до Лоугън.