3
Написах книгата за по-малко от девет месеца. Ръкописът излезе над триста машинописни страници, с всяка от които се бях сражавал. Успях да го завърша, само защото не вършех нищо друго. Работех по седем дни в седмицата, седях на бюрото по десет-дванайсет часа и с изключение на малките разходки до „Монтагю Стрийт“ за храна и хартия, за мастило и машинописна лента, почти не излизах от жилището си. Нямах телефон, нямах радио, нито телевизор, не водех никакъв социален живот. Веднъж през април и още веднъж през август отидох с метрото до „Манхатън“ да погледна няколко книги в библиотеката, но иначе не си показвах носа от „Бруклин“. От друга страна, фактически не бях и в „Бруклин“. Бях в книгата, а книгата беше в главата ми — и само ако останех в главата си, можех да продължавам с книгата. Сякаш живеех в изолирана килия, но от всичките животи, които можех да живея по онова време, този ми се струваше единственият смислен. Не бях готов да живея в света и знаех, че ако се върна преждевременно в него, ще рухна. Така че се окопах в онова апартаментче и прекарвах дните си в писане за Хектор Ман. Беше бавен труд, при това може би хвърлен на вятъра, но успя да обсеби цялото ми внимание за цели девет месеца и навярно, понеже не ми даваше време да мисля за нищо друго, ме спаси от полудяване.
В края на април писах на Смитс и го помолих да удължи отпуската ми за зимния семестър. Казах му, че все още не съм наясно с дългосрочните си планове, но ако в следващите няколко месеца не настъпи радикална промяна, най-вероятно ще приключа с преподаването — ако не завинаги, то поне задълго. Надявах се да ме разбере. Не че бях загубил интерес. Просто не знаех дали краката ще ме издържат, когато се изправя да говоря пред студентите.
Постепенно свиквах без Хелън и момчетата, но това не значеше, че започвам да се оправям. Не знаех кой съм, не знаех какво искам и докато не намерех начин отново да живея сред хора, щях да продължавам получовешкото си съществуване. През цялото време докато пишех книгата, съзнателно избягвах да мисля за бъдещето. Изглеждаше логично да остана в Ню Йорк, да купя някакви мебели за жилището, което бях наел, и да започна отначало; но когато дойде мигът да направя следващата стъпка, се отказах и се прибрах във Върмонт. Вече привършвах с ръкописа, готвех се да го напиша на чисто и да си потърся издател; но ми хрумна, че Ню Йорк — това е книгата, и че след като свърша с книгата, трябва да напусна Ню Йорк и да ида другаде. Върмонт беше навярно най-лошият избор, но там си бях у дома и знаех, че ако се върна, ще бъда по-близко до Хелън, ще мога да дишам същия въздух, който дишахме заедно, докато тя бе още жива. Тази мисъл ме успокояваше. Нямах сили да се върна в старата къща в Хемптън, но имаше други къщи в други градове и стига да останех горе-долу в района, можех да продължавам с налудничавия си усамотен живот, без да трябва да обръщам гръб на миналото. Все още не можех да го сторя. Бе минала само година и половина и исках скръбта ми да продължи. Нуждаех се само от нов проект, по който да работя, нов океан, в който да се удавя.
В крайна сметка купих едно място в градчето Уест Т., на двайсет и пет мили южно от Хемптън. Смешна малка къщурка, нещо като предварително сглобена скиорска хижа, плътно застлана с килими и снабдена с електрическа камина — но грозотата й беше толкова вопиюща, че почти я правеше красива. Нямаше чар или характер, нямаше с любов изпипани подробности, които да те залъгват, че може някога да ти стане дом. Това беше лечебница за живи мъртъвци, крайпътна станция за душевно разстроени; да обитаваш този празен, безличен интериор, означаваше да разбереш, че светът е илюзия, че трябва да го измисляш наново всяка сутрин. А пък и при всички недостатъци на дизайна, пропорциите на къщата ми се видяха идеални. Не беше толкова голяма, че да се загубиш в нея, нито пък толкова малка, че да се чувстваш натясно. Имаше кухня с капандура, скосен хол с широк прозорец и две празни стени, достатъчно големи, за да приютят секции за книгите ми, лоджия отгоре и три идентично проектирани спални: една за спане, една за работа и една, където да прибера всички неща, които не смеех да погледна, но сърце не ми даваше да изхвърля. Беше тъкмо къща за човек, който смята да живее сам, и разполагаше с допълнителното предимство на пълната изолация. Разположена навътре в планината, обградена от гъсти брезови, смърчови и кленови горички, достъпна само по един черен път. Ако не исках да виждам хора, не ми се налагаше. И още по-важно, никому не се налагаше да вижда мен.