Вече имах телефон. Не че очаквах някой да ме потърси, но прецених, че може да ми потрябва, ако нещо се случи. Горе в планината нямах съседи и ако паднеше покривът или избухнеше пожар, трябваше да мога да извикам помощ. Това беше една от малкото ми отстъпки пред действителността, неохотно признание, че не съм единственият човек в този свят. По принцип бих отговорил на Алекс с писмо, но по една случайност отворих плика в кухнята, а телефонът беше тъкмо там, на няма и два метра. Алекс явно се бе преместил наскоро и бе написал новия си адрес и телефон точно под подписа. Изкушението беше твърде голямо — вдигнах слушалката и набрах номера.
Отсреща телефонът иззвъня няколко пъти, после се включи секретар. За моя изненада съобщението беше записано с детски глас. След три-четири думи разпознах сина на Алекс, Джейкъб. Трябва да беше на десет, горе-долу година и половина по-голям от Тод — година и половина по-голям, отколкото щеше да е Тод, ако беше жив. Деветият ининг свършва, каза момченцето. Базите са пълни, но вече двама са аут. Резултатът е четири на три, отборът ми губи и е мой ред. Ако отбележа точка, печелим. Ето я топката. Удрям. Граундър. Пускам бухалката и хуквам. Вторият бейзман улавя граундъра, хвърля на първия — аз съм аут. Излязохме. Точно така, хора, излязохме, Джейкъб излезе. Също баща ми Алекс, майка ми Барбара и сестра ми Джули. Цялото семейство излезе. Моля, оставете съобщение след сигнала и ще ви се обадим веднага щом обиколим базите и се приберем.
Нищо повече от малка сладка безсмислица, но ме шашардиса. Когато прозвуча сигналът, не можах да кажа нищо и за да не запиша мълчанието си на лентата, затворих. По принцип не обичах да говоря с тези машини. Те ме изнервяха, правеха ме неспокоен — но гласът на Джейкъб направо ме хвана за гърлото и ме събори на земята, доведе ме до ръба на отчаянието. Твърде много щастие имаше в този глас, твърде много смях преливаше от ръба на думите. Тод също беше будно и умно момче, но сега не беше на осем и половина, беше на седем и щеше да си остане на седем, дори когато Джейкъб пораснеше.
Останах така няколко минути и пробвах отново. Вече знаех какво да очаквам и когато съобщението започна за втори път, отдалечих слушалката от ухото си, за да не го слушам. Думите сякаш нямаха намерение да спрат, но когато сигналът най-сетне ги пресече, приближих обратно слушалката и заговорих. Алекс, казах, току-що прочетох писмото ти и се обаждам да ти кажа, че съм готов да приема превода. Като се има предвид размерът на книгата, не разчитай да видиш завършен ръкопис до две-три години. Но предполагам, че вече си наясно с това. Все още съм в период на нанасяне, но като се науча да работя с компютъра, който купих миналата седмица, започвам. Благодаря за поканата. Мятах се като риба на сухо в търсене какво да подхвана и мисля, че ще се възползвам. Много поздрави на Барбара и децата. До скоро, надявам се.
Той се обади същата вечер, едновременно учуден и радостен, че приемам. Целех се на сляпо, каза, но си мислех, че ще е редно да се обърна първо към теб. Не мога да ти опиша колко се радвам.
Радвам се, че се радваш, отвърнах.
Ще им кажа утре да ти изпратят договора. За да е всичко в ред, не за друго.
Както кажеш. Всъщност вече май измислих как да преведа заглавието.
„Mémoires d’outre-tombe“. „Мемоари отвъд гроба“.
Тромаво ми звучи. Някак хем прекалено буквално, хем трудно за разбиране.
Какво си измислил?
„Мемоарите на мъртвеца“.
Интересно.
Не ти ли харесва?
Не, не, харесва ми. Много даже.
Важното е, че е смислено. Шатобриан е писал книгата цели трийсет и пет години и не е искал да се публикува поне петдесет години след смъртта му. Съвсем буквално е написана от гледната точка на мъртвец.
Но това с петдесетте години не е станало. Книгата е публикувана през 1848 — годината, в която той умира.
Навлязъл е във финансова криза. Политическата му кариера приключила с революцията от 1830 година и той изпаднал в дългове. Мадам Рекамие, любовницата му през последните десетина година — да, да, същата мадам Рекамие, — го убедила да чете по мъничко от мемоарите си пред малка, избрана публика в нейната гостна. Идеята била да се намери издател, готов да плати на Шатобриан предварително, да му даде пари за нещо, което няма да излезе сума ти години. Планът пропаднал, но отзивите за текста били необичайно добри. „Мемоарите“ станали най-прочутата незавършена, непубликувана, нечетена книга в цялата история. Шатобриан обаче си оставал без пукнат грош. Та мадам Рекамие излязла с нова схема, която този път проработила — в известен смисъл. Направили акционерно дружество и започнали да продават акции от ръкописа. Словесни спекулации, да ги наречем — както хората от Уол Стрийт си играят с цените на соята и царевицата. Фактически Шатобриан ипотекирал автобиографията си, за да финансира старините си. Като за начало му дали едра сума пари, с която да плати на кредиторите си, и гарантиран годишен доход. Брилянтна сделка. Единственият проблем бил, че Шатобриан не възнамерявал да умира. Създали компанията, когато той бил към шейсет и пет — а се държал чак до осемдесет. Дотогава акциите сменили собственика си неколкократно; приятелите и почитателите, които инвестирали в началото, отдавна ги нямало. Шатобриан станал собственост на събрани от кол и въже непознати. Единственото, което ги интересувало, било да извлекат печалба; колкото по-дълго живеел, толкова по-силно желаели смъртта му. Последните му години трябва да са били доста мрачни. Болен старец, осакатен от ревматизма, до него почти напълно сляпата мадам Рекамие, и приятелите му до един в гроба. Но той продължавал да редактира ръкописа до самия край.