Никой не може да живее без други хора, Дейвид. Това е просто невъзможно.
Може би. Но никой не е бил мен преди. Може би аз ще съм първият.
Из предговора към „Мемоарите на мъртвеца“ (Париж, 14 април 1846 година, редакция на 28 юли):
Тъй като ми е невъзможно да предугадя момента на собствената си смърт и тъй като на моята възраст подарените дни са само дни на милост, или по-скоро дни на страдание, чувствам се задължен да напиша няколко обяснителни думи.
На 4 септември ще навърша седемдесет и осем години. Крайно време е да напусна този свят, който така бързо ме напуска и за който не ще съжалявам…
Печалната нужда, винаги стъпила с крак връз гърлото ми, ме принуди да продам своите „Мемоари“. Никой не може да си представи каква болка ми причини задължението да заложа собствения си гроб, ала това последно жертвоприношение бе призвано да спази тържествените ми обещания и постоянството в поведението ми… Първоначалният ми план бе да ги завещая на Мадам Шатобриан. Тя би ги извадила пред света или би ги скрила, според както прецени. Днес повече от всякога вярвам, че второто решение би било за предпочитане…
Тези „Мемоари“ са писани по различно време и в различни страни. По тази причина сметнах за нужно да добавя уводни думи, описващи местата, които са били пред очите ми, и чувствата, обзели сърцето ми, когато съм захващал нишката на своето повествование. Менливите форми на живота ми тъй се преливат една в друга. Понякога ми се е налагало в миговете на благополучие да говоря за времената на бедност, а в дните на страдание да се връщам към часовете на щастие. Навлязлата в старостта моя младост, тегобата на последните години, която попари и вгорчи онези лета на невинност, лъчите на моето слънце, сплетени и смесени от изгрева до залеза му: всичко това породи в разказите ми едно особено объркване — или, ако щете, някакво тайнствено единство. Люлката ми помни мигове от гроба, гробът — мигове от люлката; страданията ми стават удоволствия, удоволствията — страдания; и сега, когато прочетох тези „Мемоари“, вече не съм сигурен дали те са плод на младежки ум, или на побеляла от старост глава.
Не мога да преценя дали тази смесица ще достави наслада на читателя, или напротив. Няма начин да я поправя. Тя е породена от моята променлива съдба, от разноликия ми дял. Бурите на тази съдба често ме оставяха без друга маса, на която да пиша, освен скалата, дето са ме изхвърлили вълните.
Бях принуден още приживе да извадя някои страници от тези „Мемоари“ на бял свят, ала предпочитам да говоря от дълбините на гроба. Тъй на повестта ми ще пригласят онези гласове, в които има нещо свято, защото идат из ковчега. Ако ли съм страдал достатъчно в този свят, за да бъда претворен в щастлива сянка в следващия, то лъч от Елисейските поля ще хвърля покровителствената си светлина върху тези последни мои картини. Животът ме измъчва; може би смъртта ще ми се удаде по-добре.
Тези „Мемоари“ носят особена стойност за мен. Свети Бонавентура получил позволение да допише книгата си след смъртта. Не мога да се надявам на такава милост, но бих желал поне да бъда възкресен в някой среднощен час, за да поправя черновите си…
Ако някоя част от този труд ми достави повече удовлетворение от другите, то тя е онази, която разказва за младостта ми — най-закътаното ъгълче в моя живот. В нея трябваше да събудя наново цял свят, познат само на мен, и като бродех в тези изгубени земи, срещнах само мълчание и спомени. От всички хора, които познавах, колцина са още живи?
… Ако се случи да умра извън Франция, запретявам тялото ми да се връща в моята родина поне петдесет години след първото му заравяне. Нека ми бъде спестено светотатството на аутопсията; нека никой не рови из безжизнения ми мозък и угасналото ми сърце да търси загадката на съществуването ми. Смъртта не разкрива тайните на живота. Мисълта за труп, пътуващ по пощата, ме изпълва с ужас; но сухите гниещи кости лесно се пренасят. На това последно пътешествие те ще усещат по-малко, отколкото когато ги мъкнех по тази земя под бремето на грижите.
Започнах да работя по тези страници на сутринта след разговора си с Алекс. Можех да го направя, защото имах книгата (двутомното издание на „Плеяд“, съставено от Леваян и Мулние, с всички варианти, бележки и приложения) и я бях държал в ръце само три дни преди да дойде писмото от Алекс. По-рано през седмицата бях внесъл окончателно секциите. По няколко часа на ден разопаковах книги и ги подреждах по лавиците; някъде по средата на тази досадна операция попаднах на Шатобриан. Не бях поглеждал „Мемоарите“ от години, но онази сутрин, в безпорядъка на върмонтския си хол, обграден от празни, преобърнати кашони и купчини несортирани книги, импулсивно ги разтворих отново. Първото нещо, на което се спря окото ми, беше един кратък пасаж в първия том. Там Шатобриан разказва как придружавал един бретански поет на разходка до Версай през юни 1789 година. Било само месец преди превземането на Бастилията и насред разходката си видели Мария Антоанета с двете й деца. Тя ми хвърли лъчезарен поглед и благоволи да ме поздрави по същия начин, както когато й бях представен. Никога няма да забравя този неин поглед, който скоро щеше да бъде умъртвен. Когато Мария-Антоанета се усмихнеше, формата на устата й се открояваше тъй ясно, че (каква ужасна мисъл!) споменът за нейната усмивка ми помогна да разпозная челюстта на тази кралска дъщеря, когато главата на нещастницата бе открита при ексхумацията от 1815 година.