Това беше свиреп, зашеметяващ образ и аз продължих да мисля за него дълго след като бях затворил книгата и я бях оставил на рафта. Отсечената глава на Мария-Антоанета, изровена от яма с човешки останки. В три кратки изречения Шатобриан пропътува двайсет и шест години. Стига от плътта до костите, от чувствената жизненост до анонимната смърт, а в бездната помежду им лежат преживяванията на цяло едно поколение, неописуемото време на терор, бруталност и безумие. Образът ме потресе, трогна ме, както никакви други думи не бяха успявали от година и половина. И ето, само три дни след случайната ми среща с тези изречения получих молбата на Алекс да преведа книгата. Случайност ли беше? Разбира се; но тогава се чувствах, сякаш съм го пожелал — сякаш писмото на Алекс някак си бе дооформило мисъл, която не можех да довърша сам. По-рано изобщо не бях от онези, които вярват в подобни мистични глупотевини. Но ако живееш както живеех аз, напълно затворен в себе си и без да поглеждаш нищо наоколо, перспективата ти започва да се променя. Защото беше факт, че писмото на Алекс бе датирано от понеделник, девети — а аз го бях получил в четвъртък, дванайсети. Което означаваше, че докато той е писал писмото си в Ню Йорк, аз във Върмонт съм държал книгата в ръце. Не искам да придавам такава важност на съвпадението, но тогава, ща не ща, го разчетох като знак. Сякаш без да знам бях помолил за нещо и изведнъж желанието ми бе изпълнено.
Тъй че седнах и отново се залових за работа. Забравих за Хектор Ман, мислех единствено за Шатобриан, зарових се в могъщата хроника на един живот, който нямаше нищо общо с моя. Тъкмо това най-много ме привличаше в работата: разстоянието, самото разстояние между мен и онова, което правех. Добре ми се отрази скитането из Америка от двадесетте години; още по-хубаво беше да прекарвам дните си във Франция от осемнайсети и деветнайсети век. Над върмонтската ми планинка заваля сняг, но почти не му обърнах внимание. Бях в Сен-Мало и Париж, в Охайо и Флорида, в Англия, Рим и Берлин. Голяма част от работата бе механична; и понеже бях не създател, а слуга на текста, тук се искаше енергия, различна от онази, която вложих в „Безмълвният свят“. Преводът е малко като огнярството. Загребваш лопата въглища и ги мяташ в пещта. Всяка буца е дума, всяка лопата — изречение; и ако имаш силни рамене, ако издържаш да продължаваш по осемдесет часа, огънят не угасва. Пред себе си имах близо милион думи и бях готов да работя колкото е нужно, дори ако това означаваше да подпаля къщата.
През тази първа зима почти не излизах. На всеки десет дни отивах с колата до Гранд Юниън в Братълбъро за храна, но това беше единственото отклонение от дневния ми режим. Братълбъро беше далечко, но съобразих, че тези двайсет допълнителни мили ме спасяват от случайна среща с някой познат. Колегите ми от Хемптън обикновено пазаруваха от друг Гранд Юниън, малко по̀ на север от колежа, и нямаше особен шанс някой от тях да се озове в Братълбъро. Но риск все пак съществуваше и при цялото ми премислено планиране, стратегията в крайна сметка се провали. Един мартенски следобед, в шести коридор, както си слагах тоалетна хартия в количката, налетях на Грег и Мери Телефсън. Това доведе до покана за вечеря и макар че положих всички усилия да се отскубна, Мери жонглираше с всевъзможни дати, докато ми се свърши запасът от въображаеми ангажименти. Дванайсет вечери по-късно пристигнах пред къщата им на края на студентското градче, няма и миля от мястото, където живеех с Хелън и момчетата. Ако бяха само те двамата, нямаше да е чак такова изпитание, но Грег и Мери се бяха погрижили да поканят още двайсет души, а аз не бях подготвен за такава тълпа. Разбира се, всички бяха приятелски настроени, а някои вероятно искрено се радваха да ме видят, но аз се чувствах неловко, като риба на сухо, и всеки път, когато си отворех устата, откривах, че казвам не каквото трябва. Не бях в час с хемптънските клюки. Те всички решиха, че изгарям от желание да чуя за най-новите интриги и скандали, за разводите и извънбрачните похождения, за повишенията и свадите в катедрите; но аз всъщност намирах всичко това за неимоверно отегчително. Измъкнех ли се от разговора, миг по-късно ме приклещваше друга групичка, увлечена в подобен разговор. Никой не бе толкова нетактичен, че да спомене за Хелън (как да очакваш такова нещо от учтивите университетски преподаватели!) и затова се придържаха към предполагаемите неутрални теми: актуални новини, политика, спорт. Нямах представа за какво говорят. Не бях поглеждал вестник повече от година и се чувствах, сякаш хората около мен обсъждат случки от някакъв друг свят.