В началото на партито всички се шляеха по долния етаж, влизаха и излизаха от стаите, скупчваха се за по няколко минутки и пак се разпръсваха, за да образуват нови групички някъде другаде. Аз правех тегели между хола, трапезарията, кухнята и кабинета; в някакъв момент Грег ме настигна и ми пъхна в ръката скоч със сода. Взех го без да мисля и понеже бях нервен и не знаех какво да правя, го изпих за около двайсет и четири секунди. Повече от година не бях близвал алкохол. Докато правех изследванията си върху Хектор Ман, няколко пъти се бях поддавал на изкушенията на хотелските минибарове, но когато се преместих в „Бруклин“ и започнах книгата, твърдо отказах алкохола. Не ми липсваше, когато нямаше, но сега знаех, че след броени мигове мога да си създам голям проблем. Поведението ми след самолетната катастрофа ме бе убедило в това и ако не се бях взел в ръце и не бях напуснал Върмонт навреме, навярно нямаше да съм жив достатъчно дълго, за да посетя Грег и Мери — камо ли да съм в състояние да се чудя защо, по дяволите, съм дошъл.
Като изпих чашата, отидох до бара да презаредя, но този път минах без сода и само си сипах лед. На третия път въобще забравих за леда и си налях чисто.
Като стана вечерята, гостите се наредиха около масата, напълниха чиниите си с храна и се пръснаха из къщата в търсене къде да седнат. Аз се озовах на дивана в кабинета, свит между подлакътника и Карин Мюлер, доцентка в Катедрата по германистика. Вече леко залитах; и както седях с пълна чиния телешка яхния и салата, несигурно закрепена върху коленете ми, се обърнах да взема чашата си от облегалката, където я бях оставил преди да седна. В момента, в който я взех, тя се изплъзна от пръстите ми. Един четворен „Джони Уокър“ се изля във врата на Карин и миг по-късно чашата я чукна по гръбнака. Тя скочи — как нямаше да скочи! — и при това събори собствената си чиния с яхния и салата, която не само запрати моята с трясък на пода, но и цялата се изсипа върху мен.
Не беше кой знае каква катастрофа, но аз бях пил твърде много, за да го осъзная. С панталон, подгизнал от зехтин, и риза, напоена със сос, реших да вдигна скандал. Не помня какво съм казал, но ще да е било нещо грубо и обидно, абсолютно непредизвикана нападка. Саката крава, струва ми се. Но може и да е било тъпа крава, а твърде възможно дори тъпа саката крава. Каквито и да са били думите, изразяваха гняв, който не трябва да бъде изговарян при никакви обстоятелства, а камо ли в стая, пълна с чувствителни, обидчиви университетски преподаватели. Навярно е излишно да уточнявам, че Карин не бе нито тъпа, нито саката; и никак не приличаше на крава, ами беше привлекателна, стройна жена, наближаваща четирийсетте, която водеше курсове за Гьоте и Хьолдерлин и винаги се бе отнасяла към мен с най-дълбоко уважение и симпатия. Миг преди случката тя ме бе поканила да изнеса лекция пред някоя от групите й и аз тъкмо се прокашлях, преди да й кажа, че ще трябва да помисля, когато се разля уискито. Вината беше изцяло моя, но аз моментално се извъртях и обвиних нея. Беше отвратителен изблик, но и поредното доказателство, че още не съм готов да изляза от клетката си. Увертюрата на Карин беше повече от приятелска; в интерес на истината, тя ми пускаше предпазливи, съвсем деликатни аванси, че е готова и на по-интимни разговори на редица теми; и аз, който не бях докосвал жена от почти две години, открих, че откликвам на тези почти недоловими намеци и че с просташкото и вулгарно въображение на мъж с твърде много алкохол в кръвта си представям как би изглеждала без дрехи. Дали затова й се сопнах толкова гадно? Толкова ли дълбоко се мразех, че трябваше да я накажа, задето събуждаше у мен искри на сексуална възбуда? Или вътре в себе си знаех, че нищо такова не прави и че цялата пиеска си е моя измислица, момент на похот, предизвикан от близостта на топлото й, напарфюмирано тяло?