На всичкото отгоре изобщо не съжалих, когато тя се разплака. И двамата стояхме прави и когато видях как долната устна на Карин потрепва, а ъгълчетата на очите й се навлажняват, бях доволен, направо въодушевен от потреса, който бях създал. Точно тогава в стаята имаше още шест-седем души и след първия вик на изненада от страна на Карин всички се бяха обърнали към нас. Трясъкът на падналите чинии бе привлякъл още неколцина гости към вратата и когато изрекох безобразната си реплика, чуха я поне десет души. Възцари се пълно мълчание. Всички бяха изпаднали в колективен шок и в следващите няколко секунди никой не знаеше какво да каже или да направи. В този кратък интервал от задуха и несигурност обидата на Карин прерасна в гняв.
Нямаш право да ми говориш така, Дейвид, каза тя. За какъв се мислиш?
За щастие, Мери също бе дошла на вратата и преди аз да налея масло в огъня, тя се втурна вътре и ме хвана за ръката.
Дейвид не го мислеше на сериозно, обърна се тя към Карин. Нали, Дейвид? Беше просто едно от онези неща, които ти се изплъзват от устата като се ядосаш.
Исках да й отвърна нещо рязко, нещо, което да доказва, че съм мислел всяка изговорена дума, но си задържах езика зад зъбите. Трябваше да призова цялата си способност за самоконтрол, но Мери се бе видяла в чудо как да тушира скандала и една част от мен съзнаваше, че не искам да й причинявам повече неприятности. И все пак не се извиних, не положих усилия да се държа любезно. Вместо да кажа каквото ми беше на ума, дръпнах ръката си, излязох от стаята и тръгнах през хола под погледите на безмълвните си бивши колеги.
Качих се право горе в спалнята на Грег и Мери. Мислех да грабна нещата си и да си тръгна, но якето ми беше забутано под огромен куп дрехи на леглото и не можах да го намеря. След като рових известно време, започнах да хвърлям дрехите на пода, за да си улесня търсенето, като огранича възможностите. Тъкмо бях преполовил купчината — над половината дрехи вече бяха на пода, — когато в стаята влезе Мери. Тя беше ниска, кръглолика жена с къдрава руса коса; и когато я видях на прага с ръце на кръста, веднага схванах, че ще ми даде да се разбера. Почувствах се като дете, на което ей сега ще му се накарат.
Какво правиш, попита тя.
Търся си якето.
Долу в гардероба е. Не помниш ли?
Мислех, че е тук.
Долу е. Грег го сложи в гардероба, като дойде. Ти му донесе закачалка.
Хубаво, ще го потърся долу.
Но Мери нямаше намерение да ме пусне толкова лесно. Влезе решително в стаята, наведе се към едно палто и го метна ядно на леглото. После вдигна второ и пак така го метна обратно. Продължи да събира палта и всеки път, когато хвърлеше някое на леглото, прекъсваше изречението си на средата. Палтата бяха като пунктуационни знаци — Резки тирета, бързи многоточия, яростни удивителни — и всяко едно насичаше думите й като брадва.
Като слезеш долу, каза тя, искам… да се извиниш на Карин… ако ще да й падаш на колене… и да я молиш за прошка… Всички за това говорят… и ако не го направиш сега, Дейвид… повече няма да стъпиш в тази къща.
Хич и не исках да идвам, отвърнах. Ако не ми беше извила ръката, въобще нямаше да съм тук и да ти обиждам гостите. Щяхте да си направите все същото скучно и тъпо парти, както винаги.
Трябва ти помощ, Дейвид… Много добре знам какво ти мина през главата… но всяко търпение си има граници… Иди на лекар, преди да си съсипал живота си.
Живея такъв живот, какъвто ми понася. В него не влизат твоите партита.
Мери метна последното палто на леглото и внезапно, без видима причина, се тръшна и заплака.
Слушай, кретен такъв, каза тихо. Аз също я обичах. Ти може да си бил женен за Хелън, но тя ми беше най-добрата приятелка.
Не, не беше. Беше моята най-добра приятелка. И аз й бях най-добрият приятел. Ти нямаш нищо общо, Мери.
Това сложи край на разговора. Бях толкова жесток към нея, толкова краен в отрицанието на чувствата й, че тя не можа да каже нищо повече. Докато излизах от стаята, тя седеше с гръб към мен, клатеше глава напред-назад и гледаше палтата.
Два дни по-късно получих писмо от Университета на Пенсилвания, че желаят да издадат моята книга. Бях превел вече почти сто страници от Шатобриан, а когато година по-късно „Безмълвният свят на Хектор Ман“ наистина излезе, още хиляда и двеста бяха зад гърба ми. Ако продължавах да работя със същото темпо, след седем-осем месеца щях да имам завършена чернова. С още малко време за поправки и нови хрумвания, и след по-малко от година щях да предам на Алекс готовия ръкопис.