Както излезе, годината продължи едва три месеца. Изкарах в същия дух още двеста и петдесет страници, стигнах главата за падането на Наполеон в книга двайсет и трета (нещастията и чудесата са близнаци, заедно се раждат) и тогава, в един влажен и дъждовен следобед, открих писмото на Фрида Спелинг в кутията си. Признавам, че първоначално ме сащиса, но след като изпратих отговора си и седнах да помисля трезво, успях да се убедя, че е кьорфишек. Не че беше грешка да й отговоря, но след като по този начин се бях застраховал, сметнах, че с това кореспонденцията ни приключва.
Девет дни по-късно получих второ писмо от нея. Този път бе изписала цял лист и отгоре бяха името и адресът й, старателно оградени и орнаментирани. Наясно бях колко е лесно да се използват фалшиви лични данни, но защо някой ще си прави труда да се представя за човек, който ми беше напълно непознат? Името Фрида Спелинг не ми говореше нищо. Може да беше съпруга на Хектор Ман, а може и да беше някоя луда, живееща в колиба в пустинята, но вече нямаше смисъл да отричам съществуването й.
Скъпи професоре, пишеше тя. Съмненията Ви са напълно разбираеми и аз ни най-малко не се изненадвам, че не сте готов да ми повярвате. Единственият начин да откриете истината е да се отзовете на поканата, която Ви отправих в предишното си писмо. Вземете полет до Тиера дел Суеньо и елате да се срещнете с Хектор. Ако Ви кажа, че той е написал и режисирал редица филми със свое участие след като е напуснал Холивуд през 1929 година и че е съгласен да Ви ги прожектира тук в ранчото, може би това ще Ви изкуши да дойдете. Хектор е почти деветдесетгодишен и здравето му се влошава. Завещанието му изисква от мен да унищожа тези филми с негативите не по-късно от двайсет и четири часа след смъртта му, а не зная колко още ще издържи. Моля, свържете се с мен скоро. С нетърпение очаквам отговора Ви, Фрида Спелинг (Госпожа Хектор Ман).
Както и преди, не си позволих да се увлека. Отговорът ми беше лаконичен, хладен, може би дори грубичък, но преди да се впусна в каквото и да било, исках да знам, че мога да й имам доверие. Иска ми се да Ви вярвам, написах, но ми трябват доказателства. Ако очаквате от мен да отида чак до Ню Мексико, трябва да знам, че твърденията Ви са достоверни и че Хектор Ман действително е жив. Разсеят ли се веднъж съмненията ми, ще дойда в ранчото. Но трябва да Ви предупредя, че не пътувам със самолет. Ваш Д. 3.
Нямаше съмнение, че пак ще ми пише — ако не я бях уплашил. А ако не пишеше — значи косвено признаваше, че ме е мамила, и цялата история приключваше. Не мислех, че е така, но каквито и да бяха плановете й, ако имаше такива, не след дълго щях да разбера истината. Тонът на второто й писмо бе настоятелен, почти умолителен, и ако тя наистина беше тази, за която се представяше, несъмнено щеше да отговори. Мълчанието би означавало, че съм разконспирирал блъфа й, но отговореше ли — а в това не се съмнявах, очаквах писмото да дойде скоро. Последното бе пристигнало за девет дни. Ако всичко беше наред (без забавяния и стачки на пощенските служители), пресметнах, че следващото трябва да се появи дори по-бързо.
Постарах се да запазя спокойствие, да остана в ежедневието си и да продължа работата върху „Мемоарите“, но не успях. Бях твърде разсеян, твърде пренапрегнат, за да им отдам нужното внимание, и след като няколко дни се опитвах да си изпълнявам графика, в крайна сметка обявих мораториум върху проекта. Рано-рано на сутринта пропълзях в гардероба в свободната стая и измъкнах оттам старите си записки върху Хектор — бях ги натрупал в картонени кутии, след като свърших книгата. Бяха всичко на всичко шест кутии. Първите пет съдържаха бележки, планове и чернови на самия ръкопис, но шестата бе натъпкана с всевъзможни скъпоценности: изрезки, фотографии, микрофилми, ксерокопирани статии, историйки от някогашни колонки за светска хроника, всяко късче хартия с информация за Хектор Ман, до което бях успял да се докопам. Не бях поглеждал всичко това от доста време и понеже нямах какво друго да правя, освен да чакам писмото на Фрида Спелинг, отнесох кутията в кабинета си и цял ден се рових в нея. Едва ли очаквах да науча нещо ново, но нещата в кутията вече ми бяха поизбледнели и ми се щеше да ги разгледам отново. По-голямата част от информацията не бе надеждна: статии от жълтата преса, боклуци от фенски списания, откъси от репортажи, изпъстрени с хиперболи, куриозни предположения и откровени измишльотини. Все пак, докато се удържах да не вярвам на това, което чета, не виждах каква вреда можеше да ми донесе това занимание.