Станислав се намира малко на юг от река Днестър, на половината път между Лвов и Черновиц, в провинцията Галиция. Ако Хектор е прекарал там детството си, то имах пълно основание да предполагам, че е роден в еврейско семейство. Фактът, че в този район имало голямо еврейско население, не бе достатъчен да ме убеди, но като се прибавеше и това, че семейството му е емигрирало оттам, еврейският произход ставаше доста вероятен. Тъкмо евреите напускат тази част от света: след началото на руските погроми през 80-те години на XIX век стотици хиляди идиш-говорящи имигранти наводнили Западна Европа и Съединените щати. Много от тях се пренесли и в Южна Америка. Само в Аржентина от началото на века до Първата световна война еврейското население нараснало от шест хиляди до над сто хиляди. Несъмнено Хектор и семейството му са дали своята лепта за тази статистика. Иначе едва ли е било възможно да са пристигнали в Аржентина. По онова време единствените хора, пътуващи от Станислав към Буенос Айрес, са били евреи.
Бях горд с малкото си откритие, но съвсем не смятах, че има особено значение. Ако Хектор действително криеше нещо и ако това нещо всъщност беше религията на семейството му, то аз не бях открил нищо повече от най-ежедневното обществено лицемерие. Тогава в Холивуд да си евреин не е било престъпление. Било е просто нещо, за което предпочиташ да не говориш. Джолсън вече бил направил „Джаз певецът“, а театрите по Бродуей били пълни с хора, готови да платят солидна сума, за да видят Еди Кантър и Фани Брайс, да послушат Ървинг Бърлин и Гершуин, да аплодират братята Маркс. Еврейското потекло може да е притеснявало Хектор. Може да е страдал заради него, да се е срамувал от него — но не можех да си представя, че е бил убит поради него. Естествено, навсякъде и по всяко време се намира по някой фанатик, изпълнен с достатъчно омраза, за да убие евреин, но такъв човек иска престъплението му да стане публично, да всее страх у другите; а каквото и да се е случило с Хектор, единственото сигурно нещо беше, че тялото му така и не е било открито.
От деня, в който подписал договора с „Калейдоскоп“, до деня, в който изчезнал, кариерата на Хектор не траяла и седемнайсет месеца. Колкото и кратко да е това време, той получил известно признание и през 1928 година името му взело да се появява по светските хроники на Холивуд. При пътешествията си бях успял да се снабдя с двайсетина такива материала от микрофилми. Със сигурност имаше още много, с които не разполагах, да не говорим за онези, които са били унищожени, но от тези откъслечни и случайни сведения се разбираше достатъчно добре, че Хектор не е бил от хората, които си седят вкъщи след залез-слънце. Виждали са го по ресторанти и нощни клубове, по партита и премиери и почти всеки път, когато името му се споменава по вестниците, то е придружено от описателна фраза, свързана със „зашеметяващ магнетизъм“, „неустоим поглед“, или „убийствено красиво лице“. Най-често в тези случаи авторът на текста е жена, но и мъжете се поддават на чара му. Един от тях, на име Гордън Флай (колонката му се казваше „Муха на стената“), дори изказва съображение, че Хектор прахосва таланта си в комедията и трябвало да се преориентира към драмата. „С този профил“, пише Флай, „чувството ни за естетическа пропорция бива оскърбено, когато гледаме как елегантният сеньор Ман излага носа си на риск, като постоянно се блъска в стени и улични лампи. По-угодно би било на публиката, ако той изостави тези смешки и се съсредоточи върху целувките с прелестни дами. Със сигурност ще се намерят доста млади актриси, готови да влязат в такава роля. Според моите източници Айрин Флауърс вече се е явила на няколко прослушвания, но бляскавият идалго като че ли е хвърлил поглед не на друга, а на фамозната, шармантна Констанс Харт. С интерес очакваме резултата от този сондаж.“