Наново се затворих в себе си. Времето се люшкаше напред-назад между лошо и хубаво. Ден-два ясно искрящо слънце и после яростни бури; проливни порои, следвани от кристалносиньо небе; вятър и безветрие, жега и студ, мъгла, разтваряща се в лазура. При мен в планината винаги беше с пет градуса по-хладно, отколкото в града, но имаше следобеди, в които ходех само по шорти и тениска. Други следобеди се налагаше да паля огън и да навличам три пуловера един върху друг. Юни преля в юли. Вече от десет дена работех стабилно, постепенно се връщах към стария си ритъм, подготвях терена за последния щурм, така ми се струваше. Един ден малко след празниците приключих рано и се вдигнах с пикапа до Братълбъро да си напазарувам. Останах около четирийсет минути в Гранд Юниън и след като натоварих покупките в багажника, изведнъж реших да поостана още и да погледам някой филм. Беше просто импулс, внезапна приумица, която ме завладя както си стоях насред паркинга, потен и примижал срещу привечерното слънце. Бях свършил с работата за днес и нямаше причина да променям плановете си, нямаше защо да бързам към къщи, ако не исках. Отидох до кино „Лачис“ на главната улица тъкмо преди да започне прожекцията от шест. Купих си ко̀ла и пакет пуканки, настаних се по средата на последния ред и изгледах един филм от серията „Завръщане в бъдещето“. Оказа се едновременно смехотворен и приятен. След като свърши, реших да проточа вечерта в корейския ресторант отсреща. Веднъж вече бях ял там, и според върмонтските стандарти храната хич не беше лоша.
Два часа бях седял в полумрака и когато излязох от салона, времето пак се беше обърнало. Още една от онези резки промени: придошли облаци, температурата спаднала до десетина градуса и излязъл вятър. След цял ден ясно небе и силно слънце би трябвало в този час да има някаква остатъчна светлина в небето, но слънцето беше изчезнало преди залез и дългият летен ден се бе превърнал във влажна, хладна вечер. Вече валеше, когато пресякох улицата и влязох в ресторанта; докато сядах на една от предните маси и поръчвах вечеря, видях как бурята се развихря. Един хартиен плик полетя от земята и се лепна на стъклото на оръжейния магазин „При Сам“; една празна кутия от сода се затъркаля с тракане надолу по улицата към реката; дъждът заплющя по тротоара като канонада от куршуми. Започнах с кимчи, като поливах всяка втора хапка с бира. Пикантно нещо беше това, изгаряше езика, и когато преминах към основното ястие, продължих да топя месото в лютивия сос, а това означаваше, че продължих с бирата. Трябва да съм изпил всичко на всичко три бутилки, може би четири, и когато поисках сметката, вече бях малко по-почерпен, отколкото трябваше. Достатъчно трезвен, за да вървя по права линия, струва ми се, достатъчно трезвен да мисля ясно за превода си, но навярно недостатъчно трезвен, за да шофирам.
Все пак няма какво да обвинявам бирата за това, което се случи. Рефлексите ми може би бяха малко забавени, но имаше намесени и други елементи и подозирам, че резултатът щеше да е същият, дори ако бирата се извадеше от уравнението. Когато излязох от ресторанта, дъждът все още валеше като из ведро, наложи ми се да пробягам няколкостотин метра до общинския паркинг и успях да се измокря до кости. Не ми помогна това, че се замотах с ключовете, докато се опитвах да ги измъкна от мокрите си панталони, а още по-малко това, че щом ги издърпах, моментално ги изпуснах в първата локва. Това означаваше допълнително изгубено време да клеча и да ги търся опипом в мрака и когато най-сетне се изправих и се качих в пикапа си, бях подгизнал като човек, който се е къпал с дрехите. Да му се не види и бирата, и мокрите дрехи, и водата, която влизаше в очите ми. Постоянно трябваше да оставам с една ръка на волана, за да бърша челото си, и като се прибави неудобството на лошото отопление (което означаваше, че докато не бършех челото си, със същата ръка бършех стъклото пред себе си), и като се умножи всичко това по коефициента на дефектните чистачки (кога пък не са дефектни!), условията в онази нощ определено не гарантираха безаварийно шофиране до дома.