Иронията беше, че съзнавах всичко това. Треперех в мокрите си дрехи, исках само да се прибера и да облека нещо топло, но въпреки това си наложих да шофирам колкото се може по-бавно. Това ме спаси, предполагам, но от друга страна, може би пък тъкмо то причини катастрофата. Ако карах по-бързо, може би щях да съм нащрек и повече да внимавам в особеностите на пътя; но не след дълго започнах да се отнасям и в края на краищата потънах в едно от онези продължителни, безцелни размишления, които изглежда се случват единствено когато шофираш сам. В този случай, ако правилно си спомням, беше нещо за изчисляване на ефемерните дейности в ежедневния живот. Колко време си бях връзвал обувките в последните четирийсет години? Колко врати бях отварял и затварял? Колко често бях кихал? Колко часове бях изгубил в търсене на неща, които не мога да намеря? Колко пъти си бях удрял палеца на крака или трясвал главата си, или примигвал, за да извадя нещо, попаднало в окото ми? Заниманието ми се стори доста приятно и продължих да попълвам списъка, докато се взирах в тъмнината. На около двайсет мили след Братълбъро, на един прав участък между градчетата Т. И Уест Т., точно три мили преди завоя, отдето тръгваше черният път за моята къща, мернах две животински очи да мъждукат в светлината на фаровете. Миг по-късно видях, че е куче. Беше на двайсет-трийсет метра пред мен, мокро и проскубано създание, залутано в мрака, и за разлика от повечето изгубени кучета, не се движеше покрай пътя, ами по средата му, или по-скоро малко вляво от средата, тоест точно насред моето платно. Извих рязко, за да не го ударя, и в същото време натиснах спирачката. Вероятно не трябваше да го правя, но вече го бях направил преди да си кажа, че не бива, и понеже настилката беше влажна и хлъзгава от дъжда, гумите поднесоха. Плъзнах се през жълтата линия и преди да завъртя в обратната посока, пикапът ми се натресе в един електрически стълб.
Коланът ми беше на място, но от тласъка лявата ми ръка се удари във волана, всичките зеленчуци се разлетяха из кабината, една консерва доматен сок изскочи от торбата и ме цапардоса по брадичката. Лицето ме болеше зверски, ръката ми между лакътя и китката пулсираше, но все още можех да я сгъвам, отварях и затварях уста и по това прецених, че нямам счупени кости. Би трябвало да се почувствам облекчен, щастлив, че съм избегнал по-сериозно нараняване, но не бях в настроение да редя благословии и да гадая колко по-зле би могло да бъде. Случилото се си беше достатъчно лошо, а аз бях бесен на себе си, че съм се блъснал. Единият преден фар бе счупен, бронята — смачкана, предницата — хлътнала. Двигателят все пак още работеше, но когато се опитах да дам на заден и да продължа по пътя си, установих, че предните гуми са затънали в крайпътната кал. Отне ми двайсет минути да бутам в мочурляка под дъжда, за да освободя колата, и когато свърших, бях твърде изтощен да събирам покупките, пръснати из кабината. Само седнах зад волана, изтеглих се обратно на пътя и отпраших. Както се оказа по-късно, шофирал съм до къщи с един пакет замразен грах, затъкнат между облегалката и гърба ми.
Минаваше единайсет, когато спрях пред къщи. Тресеше ме, челюстта и ръката ме боляха, бях в отвратително настроение. Казват, че трябва да очакваш неочакваното; но случи ли се веднъж неочакваното, последното, което очакваш, е, че ще се случи пак. Не бях нащрек, докато слизах от пикапа, все още мислех за кучето и електрическия стълб, преминавах повторно през всички детайли на катастрофата и затова не видях колата, паркирана вляво от къщата. Фаровете ми не бяха осветили това място, а когато изключих мотора и угасих светлините, всичко наоколо потъна в пълен мрак. Дъждът вече бе отслабнал, но още ръмеше и къщата беше тъмна. Бях излязъл с мисълта, че ще се върна по светло и затова не бях включил лампата над входната врата. Небето беше черно. Земята беше черна. Тръгнах опипом напред, разчитайки на паметта и осезанието си, но не виждах нищичко.
В южен Върмонт беше нещо обичайно да си оставяш къщата отключена, но аз не го правех. Превъртах ключа докрай при всяко излизане. Упорит ритуал, който отказвах да прекратя, дори ако излизах само за пет минути. Сега, докато напипвах ключовете си в тъмнината, разбрах колко глупави бяха тези предпазни мерки. Не можех да си вляза в собствената къща. Вече държах ключовете в ръка, но те бяха шест на една връзка и нямах ни най-малка представа кой е верният. Слепешком прокарах длани по вратата в търсене на ключалката. Намерих я, избрах наслуки един ключ и се заех да го вкарам в дупката. Влезе до половина и заседна. Трябваше да опитам с друг, но преди това се налагаше да измъкна първия. Това ми струваше доста повече мотане, отколкото очаквах. В последния момент, тъкмо когато щях окончателно да го издърпам, той излезе рязко и цялата връзка се изплъзна от ръката ми. Иззвънтя по дървените стъпала и се приземи бог знае къде в нощта. И така, пътешествието приключи както бе започнало: пълзях на четири крака, псувах полугласно и търсех комплект невидими ключове.