Но сега живеете в ранчото.
Върнах се преди седем години. Майка ми почина и аз се прибрах за погребението. После реших да остана. Чарли също почина две години по-късно, но аз съм още там.
И с какво се занимавате там?
Пиша биографията на Хектор. Отне ми шест години и половина, но вече привършвам.
Малко по малко нещата се подреждат.
Разбира се, че се подреждат. Не съм пропътувала две хиляди и четиристотин мили, за да ви държа на тъмно, нали?
Това е следващият въпрос. Защо аз? Защо избрахте мен от всички хора на света?
Защото се нуждая от свидетел. В книгата си описвам неща, които не е видял никой друг, и твърденията ми няма да са достоверни, ако някой не ме подкрепи.
Но този някой не е нужно да съм аз. Може да е всеки. Предпазливо и със заобикалки току-що ми казахте, че онези късни филми наистина съществуват. Ако има още образци от творчеството на Хектор, би трябвало да се свържете със специалист по киното и да го помолите да им хвърли поглед. Трябва ви авторитет зад гърба, някой с репутация в тази област. Аз съм само аматьор.
Може да не сте професионален кинокритик, но сте експерт по комедиите на Хектор Ман. Написали сте изключителна книга, господин Зимър. Никой никога няма да напише нещо по-добро за тези филми. Това е основополагащ труд.
До този момент тя ми отдаваше цялото си внимание. Седеше на дивана, а аз крачех напред-назад и се чувствах като прокурор, подлагащ свидетеля на кръстосан разпит. Предимството бе у мен и докато отговаряше на въпросите ми, тя ме гледаше право в очите. Сега изведнъж сведе поглед към часовника си, взе да кърши пръсти и аз разбрах, че ситуацията се е променила.
Късно е, каза тя.
Изтълкувах думите й в смисъл, че е уморена. Това ми се видя смехотворно, направо абсурден коментар при тези обстоятелства. Вие започнахте, забелязах аз. Няма сега мен да държите отговорен, нали? Само загрявахме.
Един и половина е. Самолетът излита от Бостън в седем и петнайсет. Ако до един час тръгнем, вероятно ще го хванем.
За какво говорите?
Мислите ли, че съм дошла до Върмонт само да си поприказваме? Ще ви отведа до Ню Мексико. Мислех, че ви е ясно.
Сигурно се шегувате.
Чака ни дълъг път. Ако имате още въпроси, с готовност ще ви отговоря в движение. Докато стигнем, ще знаете всичко, обещавам.
С вашата интелигентност би трябвало да сте наясно, че няма да направя това. Не сега. Не и посред нощ.
Трябва да го направите. Двайсет и четири часа след смъртта на Хектор филмите ще бъдат унищожени. А той може и вече да е мъртъв. Може да е умрял, докато съм пътувала за насам. Не разбирате ли, господин Зимър? Ако не тръгнем веднага, може би няма да има време.
Пропускате какво казах на Фрида в последното си писмо. Не пътувам със самолет. Против религията ми е.
Без да каже и дума, Алма Грунд бръкна в чантата си и извади оттам малка хартиена кесийка. На нея имаше печат в синьо и зелено, а отдолу бяха написани няколко реда. Откъдето стоях, можах да разчета само една дума, но само тя ми бе достатъчна, за да предположа какво има в кесийката. Аптека.
Не съм забравила, рече тя. Донесла съм ви ксанакс, за да улесня нещата. Това лекарство използвате, нали?
Откъде знаете?
Написал сте великолепна книга, но това не значеше непременно, че можем да ви се доверим. Трябваше да се поразровя малко и да ви проверя. Обадих се тук-там, написах няколко писма, прочетох останалите ви неща. Знам какво сте изживял и съжалявам, наистина съжалявам за трагедията с жена ви и децата ви. Сигурно е било ужасно.
Нямали сте право. Отвратително е да се ровиш в чужд живот по този начин. Цъфвате тука и ме молите за помощ, после изведнъж ми поднасяте това. От къде на къде ще ви помагам? Гади ми се от вас.
Фрида и Хектор не биха ми позволили да ви поканя, без да знаят повече за вас. Трябваше да го сторя заради тях.
Не го приемам. Не ви приемам и една шибана дума повече.
Ние сме на една страна, господин Зимър. Няма смисъл да си крещим един на друг. Би трябвало да работим заедно, като приятели.
Аз не съм ви приятел. Никакъв не съм ви. Вие сте един фантом, който се вмъкна тук от мрака, и сега ви моля да се върнете там и да ме оставите на мира.
Не мога да направя това. Трябва да дойдете с мен, и то сега, веднага. Моля ви, не ме карайте да ви заплашвам. Толкова би било глупаво.
Представа си нямах за какво говори. Бях двайсет сантиметра по-висок от нея и поне двайсет килограма по-тежък — едър мъж, на ръба на търпението си, неизвестна величина, която всеки момент можеше да се взриви в акт на насилие, — а тя стоеше пред мен и ми дърдореше за заплахи. Не мръднах, гледах я от мястото си край печката. Бяхме на десет-дванайсет метра разстояние и точно когато тя се изправи от дивана, дъждът изведнъж заплющя отново, забарабани по покрива, затрещя по керемидите, все едно се сипеха камъни. Тя се стресна, скочи, озърна се наоколо с нервен и объркан поглед и в този миг разбрах какво ще се случи в следващия. Не мога да обясня как го усетих, но каквото и предчувствие или шесто чувство да ме обзе, когато видях този поглед в очите й, аз знаех, че тя носи в чантата си пистолет и знаех също, че след три-четири секунди ще бръкне вътре и ще го извади.