Беше един от най-възвишено-наелектризиращите моменти в живота ми. Намирах се на една стъпка пред действителността, два-три инча пред границите на собственото си тяло и когато се случи точно онова, което очаквах, се почувствах сякаш кожата ми е станала прозрачна. Вече не заемах пространството, по-скоро се разтапях в него. Това, което беше около мен, беше и вътре в мен и трябваше само да погледна в себе си, за да видя света.
Пистолетът беше в ръката й. Малък посребрен револвер с перлена дръжка, наполовина колкото пистолетчетата, с които си играех като малък. Насочи го към мен, вдигна ръка и видях, че китката й се тресе.
Това не съм аз, каза тя. Не е в моя стил. Кажете ми да го махна и ще го махна. Но сега трябва да тръгваме.
За първи път някой насочваше пистолет към мен и аз се удивих колко удобно се чувствам, колко естествено приемам възможностите на момента. Едно грешно движение, една грешна дума — и можех да умра без никаква причина. Тази мисъл би трябвало да ме уплаши. Би трябвало да предизвика желание за бягство, но аз не усетих никакъв подобен импулс, никакво намерение да спра случващото се. Неизчерпаема, ужасяваща красота се бе разтворила пред мен и исках единствено още да я гледам, да гледам в очите на тази жена със странното двойно лице, застанала срещу мен в стаята, и двамата вслушани в дъжда, трополящ над нас като десет хиляди барабана, разбудили всички нощни демони.
Давай, казах аз. Стреляй. Ще ми направиш огромна услуга.
Думите излязоха от устата ми преди да знам, че ще ги произнеса. Прозвучаха ми рязко, ужасно, като нещо, което само безумец би могъл да изговори, но в мига след като ги чух, осъзнах, че не желая да си ги взема назад. Харесваха ми. Допадаше ми колко са прями, откровени; допадаше ми решителният им подход в стил „без глупости“ към дилемата, пред която бях изправен. И все пак, въпреки целия кураж, който ми вдъхнаха тези думи, и до днес не съм сигурен какво означаваха. Наистина ли исках тя да ме убие, или търсех начин да я разубедя и да си спася кожата? Наистина ли копнеех да натисне спусъка, или се опитвах да отслабя ръката й, с хитрост да я накарам да пусне пистолета? Връщал съм се към тези въпроси много пъти в последните единайсет години и така и не можах да стигна до задоволителен отговор. Знам само, че не ме беше страх. Когато Алма Грунд извади онзи револвер и го насочи към гърдите ми, той ми вдъхна не страх, а очарование. Разбрах, че куршумите вътре в барабана съдържат една мисъл, която никога преди не ми беше хрумвала. Светът бе пълен с процепи, дупчици от безсмислие, микроскопични прорези, през които умът минаваше с лекота; и озовеш ли се от другата страна, ставаш свободен от самия себе си, свободен от своя живот, свободен от своята смърт, свободен от всичко, което ти принадлежи. Онази нощ в хола си бях попаднал на един от тези процепи. Появи се във формата на пистолет, аз бях вътре в пистолета и вече не ме интересуваше дали ще изляза. Бях напълно спокоен и напълно полудял, напълно готов да приема каквото и да се случеше. Безразличие от такъв размах е рядко и понеже може да го постигне само човек, готов да се откаже от себе си, то изисква уважение. Вдъхва страхопочитание у онзи, който се взира в него.
Мога да си спомня всичко до онзи миг, до мига, в който изрекох тези думи, и още малко, но след това действието ми се губи. Помня, че й крещях, сочех гърдите си и я предизвиквах да натисне спусъка, но не знам дали това беше след като тя се разплака, или преди. Не помня и нито една нейна дума. Това навярно означава, че аз съм говорил повече, но изстрелвах думите си с такава скорост, че едва ли знаех какво приказвам. Най-важното е, че я уплаших. Тя не бе очаквала такава контраатака и когато вдигнах очи от дулото и ги вперих в нейните, разбрах, че не й стигаше смелостта да ме убие. Всичко беше блъф и детинско отчаяние и веднага щом тръгнах към нея, тя отпусна ръка. Гърлото й издаде странен звук — задавен, сдъвкан дъх, нечленоразделен шум, нещо между стон и ридание — и докато продължавах ожесточено да я дразня и обиждам, докато й крещях да побърза и да приключва най-сетне, вече бях убеден — абсолютно убеден, без сянка от съмнение, — че пистолетът не е зареден. Не зная откъде дойде тази увереност, но в мига, в който я видях как отпуска ръката си, знаех, че нищо няма да ми се случи — и исках да я накажа за това, да я накарам да си плати, задето се преструваше на каквато не беше.