Става дума за броени секунди, цял един живот, сведен до броени секунди. Направих стъпка напред, после още една и изведнъж я връхлетях, извих й ръката, и изтръгнах пистолета. Тя вече не бе ангелът на смъртта, но аз сега познавах вкуса на смъртта и в онази няколкоминутна лудост, която последва, сторих най-дивото, най-безумното нещо, което някога съм правил. Само за да й докажа. Да й демонстрирам, че съм по-силен от нея. Взех пистолета от ръката й, отстъпих няколко крачки назад и го насочих към слепоочието си. Патрони, разбира се, вътре нямаше, но тя не знаеше, че аз го знам, и аз исках да използвам знанието си да я унижа, да й поднеса картина на човек, който не се страхува да умре. Тя го бе започнала, но аз щях да го довърша. В онзи момент тя вече пищеше, това си спомням, още чувам как пищеше и ме умоляваше да не го правя, но вече нищо не можеше да ме спре.
Очаквах да чуя прещракване и после може би краткото, звънтящо ехо от празното гнездо. Положих пръст на спусъка, удостоих Алма Грунд с една навярно гротескна и гнусна усмивка и бавно започнах да натискам. Боже мой, изпищя тя. Боже мой, недей! Натисках, но спусъкът не помръдваше. Опитах отново, но пак нищо не стана. Предположих, че заяжда, но когато наведох пистолета да го огледам по-подробно, най-сетне видях къде е проблемът. Предпазителят стоеше. Пистолетът беше зареден и предпазителят стоеше. Тя не се бе сетила да го махне. Ако не беше допуснала тази грешка, сега един от тези куршуми щеше да е в главата ми.
Тя седна на дивана и продължи да плаче, захлупила лицето си с шепи. Не знаех колко ще продължи, но допусках, че след като се окопити, ще стане и ще си тръгне. Какъв друг избор имаше? Почти си бях пръснал черепа заради нея и при положение, че бе изгубила нашия изтощителен двубой на воли, не можех да си представя как ще се осмели да ми проговори пак.
Мушнах пистолета в джоба си. В мига, в който вече не го докосвах, почувствах как лудостта се изтича от тялото ми. Остана само ужасът — някакъв горещ, осезаем остатъчен пламък, споменът как дясната ми ръка се опитва да натисне спусъка, споменът за твърдия метал, притиснат в слепоочието ми. Ако в това слепоочие сега нямаше дупка, то бе само защото бях и глупак, и късметлия; защото за първи път късметът ми бе надделял над глупостта. Бях на косъм от това да се убия. Цяла поредица от случки ми бе измъкнала живота и после ми го беше върнала — и в интервала, в мъничката пауза между двата момента, животът ми бе станал друг.
Когато Алма най-сетне вдигна лице, по бузите й още се стичаха сълзи. Гримът й се беше размазал, оставяйки черни вадички през белега й и тя изглеждаше толкова съсипана, толкова смазана от катастрофата, която сама бе предизвикала, че почти ми стана жал за нея.
Иди се измий, казах й. Изглеждаш ужасно.
Направи ми впечатление, че нищо не отвърна. Тази жена вярваше в думите, разчиташе на умението си да се измъкне с приказки, ако я приклещят в ъгъла, но когато й наредих да се измие, тя безмълвно стана от дивана и тръгна да свърши каквото й бях казал. Само бегла усмивка, едва доловимо свиване на рамене. Докато вървеше и търсеше банята, аз си дадох сметка какво поражение бе понесла, какво унижение си беше докарала. Необяснимо защо, гледката как излиза от хола докосна нещо в мен. Някак си ми преобърна мислите и в този първи проблясък на съчувствие и добронамереност взех внезапно, напълно неочаквано решение. Доколкото такива неща подлежат на изчисляване, струва ми се, че това решение сложи началото на историята, която сега се опитвам да разкажа.
Докато я нямаше, отидох в кухнята да скрия някъде пистолета. Отворих и затворих шкафовете над мивката, хвърлих поглед в няколко чекмеджета и алуминиеви кутии, най-после се спрях на фризера. За първи път си имах работа с пистолет и не бях сигурен дали ще успея да го изпразня, без да си докарам нова беля, така че го бутнах във фризера както си беше, с куршумите и прочее, пъхнах го между пакет замразени пилешки разфасовки и кутия равиоли. Просто исках да ми се махне от очите. Но след като затворих вратичката установих, че не изгарях от желание да се отърва от него. Не че имах някакви планове да го използвам повторно, ала ми харесваше идеята да е наблизо и докато му измислех по-добро място, щях да го държа във фризера. Всеки път, когато отворех вратичката, щях да си спомням какво ми се бе случило през онази нощ. Това щеше да е моят таен мемориал, паметник на докосването ми до смъртта.