Закрих лицето си с ръце и дълго време плаках в солените си, щипещи длани, неспособен да вдигна глава, неспособен да отворя очи и да спра. Най-сетне почувствах ръката на Алма върху врата си. Нямах идея откога е там, но в един момент я почувствах и след малко осъзнах, че другата й ръка се движи нагоре-надолу по моята лява ръка, милва я нежно със същото меко и ритмично движение, с което майката успокоява нещастното дете. Чудна работа, но в мига, в който ми мина тази мисъл, в мига, в който осъзнах, че съм призовал тази мисъл за майки и деца, си представих, че съм преминал в тялото на Тод, моя собствен син, и че не Алма ме успокоява, а Хелън. Това чувство продължи само няколко секунди, но бе невероятно силно — не като нещо въображаемо, а като нещо съвсем реално, действителна метаморфоза, превърнала ме в друг човек; и в мига, в който започна да отминава, най-лошото от това, което ми се случваше, внезапно свърши.
5
Половин час по-късно Алма започна да разказва. Вече бяхме на седем мили във въздуха, носехме се над безименни провинции нейде в Пенсилвания или Охайо и тя не спря да говори чак докато стигнахме Олбъкърки. Историята спря за кратко, когато кацнахме, но отново продължи, щом се качихме в колата й и поехме към Тиера дел Суеньо, два часа и половина път. Докато се движехме по пустинните магистрали, здрач смени следобеда и нощ — здрача. Доколкото си спомням, разказът завърши едва когато стигнахме портата на ранчото — и даже тогава не беше съвсем завършен. Тя говори почти седем часа, но те се оказаха недостатъчни да вмести всичко.
В началото оплиташе нещата, скачаше от миналото в настоящето и обратно и ми трябваше известно време, докато стъпя на краката си и подредя хронологията на случките. Всичко било в книгата й, всички имена и дати и основните факти, и нямало нужда да предъвкваме подробностите от живота на Хектор преди изчезването му — не и този следобед в самолета във всеки случай, та нали ще мога сам да чета книгата през следващите дни и седмици. Съществените неща били онези, свързани с отшелническата съдба на Хектор, годините, които прекарал в пустинята, пишейки и режисирайки филми, които никога не стигнали до зрителите. Тези филми били причината да отида с нея до Ню Мексико и колкото и да било интересно, че истинското име на Хектор било Хаим Манделбаум и че се родил на борда на холандски параход насред Атлантическия океан, това не било адски важно. Не било съществено, че майка му умряла, когато бил на дванайсет, нито че баща му, дърводелец без интереси в политиката, бил пребит почти до смърт от антисемитска и антиболшевишка тълпа в събитията от La Semana Tragica в Буенос Айрес през 1919 година. Това накарало Хектор да се премести в Щатите, но баща му още преди това го подканвал да емигрира, така че кризата в Аржентина просто ускорила решението му. Нямало смисъл да се изброяват двайсетината професии, през които минал в Ню Йорк, а още по-малко — да говорим какво му се случило след като се добрал до Холивуд през 1925 година. Бил съм достатъчно добре запознат с ранните му занимания като помощник, сценичен работник и понякога статист в купища изгубени и забравени филми, та да се връщаме на този период; достатъчно съм бил наясно с оплетените му отношения с Хънт, та пак да ги обсъждаме. Тази история оставила Хектор с горчив опит от шоубизнеса, но той нямал намерение да се предава и до нощта на 14 януари 1929 година последното нещо, което минавало през ума му, било, че някога ще трябва да напусне Калифорния.
Година преди да изчезне Хектор бил интервюиран от Бригид О’Фелън за „Фотоплей“. Тя влязла в къщата му на „Норт Ориндж Драйв“ един неделен следобед в три часа, и в пет те вече били и двамата на пода, търкаляли се по килима, търсели дупките и цепнатините в телата си. Хектор имал навика да се държи по този начин с жените и това съвсем не бил първият път, когато използвал уменията си в съблазняването за бързо и решително завоевание. О’Фелън била само на двайсет и три, будна католичка от Спокейн, завършила в Смит и върнала се на запад, за да се захване с журналистика. По една случайност Алма също била завършила в Смит и използвала връзките си там, за да се добере до екземпляр от годишника за 1926 година. Стандартната снимка на О’Фелън била неубедителна. Много близко разположени очи, според Алма, много широка брадичка, а късата й прическа не правела добра услуга на чертите й. И все пак имало нещо страшно живо в нея, някаква палава искра, спотаена в погледа й, загатнат шемет. Имало и снимка от представлението на „Бурята“, организирано от театралния кръжок, където О’Фелън изпълнявала ролята на Миранда с ефирна бяла роба и едно-единствено бяло цвете в косата. Алма каза, че била прекрасна в тази поза, крехко създание, кипящо от живот и енергия — с отворена уста, ръката изнесена напред, точно в момента, в който произнася реплика. Журналистиката на О’Фелън била в духа на епохата. Изреченията й били отсечени и цветисти, обичала да изпъстря статиите си с остроумни подмятания и находчиви игрословици, които я придвижили нагоре в йерархията на списанието. Материалът за Хектор бил изключение, много по-искрен и откровено хвалебствен от другите й текстове, които Алма била чела. А силният акцент бил само леко преувеличен. О’Фелън го подсолила мъничко за по-смешно, но в общи линии така говорел Хектор по онова време. С годините английският му се подобрил, но през двайсетте той още звучал като че ли току-що е слязъл от парахода. Може да е скочил успешно на холивудска земя, но довчера бил само поредният втрещен чужденец, застанал на кея, с цялото си земно богатство натъпкано в картонен куфар.