Хектор се вслушал в съвета й. Когато Сейнт Джон влязла в офиса му три дни по-късно, той вече бил изгледал два нейни филма и възнамерявал да й предложи ролята. Бригид била права за таланта на Сейнт Джон, но нищо в думите й, нищо в изгледаните от Хектор сцени не предвещавало какъв пленителен ефект ще има върху него присъствието й. Едно нещо било да я гледаш как играе в неми филми, съвсем друго — да стиснеш ръката й и да я гледаш в очите. Някои други актриси навярно били по-впечатляващи върху целулоидната лента, но в истинския свят със звук и багри, в телесния, триизмерен свят на петте сетива, четирите елемента и двата пола Хектор никога не бил срещал създание, сравнимо с нея. Не че Сейнт Джон била по-красива от другите, не че казала нещо забележително по време на двайсет и пет минутната им среща онзи следобед. Ако трябва да бъдем честни, изглеждала по-скоро глупавичка, във всеки случай не по-интелигентна от средното ниво, но в нея имало нещо диво; някаква животинска енергия пулсирала по кожата й и излъчвала оттам сигнали, които не му давали да откъсне очи от нея. Очите от другата страна били почти прозрачни, сибирскосини. Кожата й била бяла, косата — много тъмночервена, червена на границата с махагон. За разлика от косите на повечето американски актриси през юни 1928 година, тази била дълга и стигала до раменете й. Известно време приказвали на общи теми. После, без никакъв преход, Хектор й казал, че ролята е нейна, стига да я иска, и тя приела. Никога преди не се била снимала в такъв тип комедия и очаквала с интерес предизвикателството. Станала от стола, стиснала ръката му, и излязла. Десет минути по-късно, докато образът на нейното лице все още пламтял в съзнанието му, Хектор решил, че Долорес Сейнт Джон е жената, за която ще се ожени. Тя била жената на живота му; и ако излезело, че не го иска, изобщо никога нямало да се ожени.
Тя се представила добре в „Реквизит“, изпълнила всичките указания на Хектор и дори сама внесла някои находчиви жестове, но когато той я поканил и в следващия си филм, тя реагирала уклончиво. Били й предложили роля във филм на Алън Дуон и това било просто прекалено добра възможност, за да я отхвърли. Хектор, който уж омагьосвал всяка жена от раз, с нея не стигал доникъде. Не успявал да се изрази достатъчно добре на английски и всеки път, когато бил на косъм от това да декларира намеренията си, се отдръпвал в последния момент. Чувствал, че ако нещо сбърка думите, ще я изплаши и ще си пропилее завинаги шансовете. Междувременно продължавал да прекарва по няколко нощи седмично в апартамента на Бригид, и понеже нищо не й бил обещавал, понеже бил свободен да се влюбва в която си поиска, не й споменал нищо за Сейнт Джон. След като свършили със снимките на „Реквизит“ в края на юни, Сейнт Джон заминала някъде в Техачапи за филма на Дуон. Останала там четири седмици и за това време Хектор й написал шейсет и девет писма. Каквото не могъл да й каже лице в лице, най-сетне събрал куража да го напише на хартия. Повтарял го отново и отново и макар че всеки път го казвал по различен начин, посланието оставало едно и също. Отначало Сейнт Джон изпаднала в недоумение. След това се почувствала поласкана. После започнала да очаква писмата му и накрая осъзнала, че не може да живее без тях. Когато се върнала в Лос Анджелис в началото на август, казала на Хектор, че отговорът е „да“. Да, обичала го. Да, щяла да се омъжи за него.
Не уточнили дата за сватбата, но говорили за януари-февруари — по това време Хектор трябвало вече да е изпълнил договора си с Хънт и да е избрал следващия си ход. Настъпвал моментът да съобщи на Бригид, но той все го отлагал, не събирал смелост да го стори. Уж работел до късно с Блаущайн и Мърфи, редактирал лентите, търсел подходящо място за снимки, не бил добре. От началото на август до средата на октомври измислил купища извинения да не се вижда с нея, но така и не се решавал да я отреже окончателно. Дори в разгара на чувствата му към Сейнт Джон продължавал да посещава Бригид веднъж-дваж седмично и всеки път, когато пристъпел прага на жилището й, се мушвал обратно в старата уютна рутина. Бихме могли да го наречем страхливец, разбира се, но със същите основания бихме могли и да кажем, че изживявал вътрешен конфликт. Може да се е разколебал в решението си за Сейнт Джон. Може да не се е чувствал готов да се раздели с О’Фелън. Може да се е разкъсвал между двете жени, да се е нуждаел и от двете. Понякога от гузна съвест действаш срещу интересите си, но понякога го правиш и от страст, а когато в сърцето на един човек са наравно преплетени и гузната съвест, и страстта, от този човек е нормално да се очакват странни постъпки.