Долорес отказвала да влезе с него в хола (Ужасно е, казала, не мога да я погледна) и затова той отишъл сам. Бригид лежала по очи на килимчето пред дивана. Тялото й било топло и отзад по черепа й още се стичала струйка кръв. Хектор я обърнал и когато погледнал обезобразеното й лице, когато видял дупката на мястото на лявото й око, внезапно спрял да диша. Не можел едновременно да я гледа и да диша; за да си поеме дъх, трябвало да отмести поглед и след като веднъж го сторил, не събрал смелост да я погледне пак. Всичко било изгубено. Всичко рухнало. И нероденото дете в нея — и то мъртво и изгубено. Най-сетне той станал и се върнал в коридора, там намерил одеяло в гардероба. Когато пак влязъл в хола, я погледнал още веднъж, почувствал как дъхът му секва, после разгънал одеялото и го метнал върху дребното й, трагично тяло.
Първата му мисъл била да повика полицията, но Долорес се страхувала. Как ли щяла да прозвучи историята й, когато я питат за пистолета, когато я накарат за дванайсети път да мине през неправдоподобната серия от произшествия, когато я помолят да обясни защо тази двайсет и четири годишна бременна жена лежи мъртва на пода в хола й? Дори да й повярват, дори благосклонно да приемат, че пистолетът е гръмнал случайно, скандалът щял да я унищожи. Кариерата й щяла да бъде съсипана — както и кариерата на Хектор, впрочем, — а защо да страдат заради нещо, за което не са виновни? По-добре да се обадят на Реджи — имала предвид Реджиналд Доус, своя агент, същият глупак, който й бил дал пистолета — и да го помолят за помощ. Реджи бил о̀правен, знаел ги тия работи. Ако се обадят на Реджи, той щял да измисли как да се отърват.
Но Хектор знаел, че той вече не подлежи на спасение. Ако проговорели, щял да последва скандал и публично унижение; ако не, щяло да стане още по-лошо. Можели да ги обвинят в убийство, а стигнел ли случаят до съд, никой нормален човек нямало да повярва, че смъртта на Бригид е нещастен случай. Избери си отрова. Хектор трябвало да избира. Трябвало да избира и за двамата — и верен избор нямало. Забрави за Реджи, казал й той. Ако Доус подушел какво е направила, щял да я притежава изцяло. Тя щяла да пълзи пред него на окървавените си колене до края на живота си. Не можело да има трети човек. Или щели да отидат до телефона и да се обадят на ченгетата, или нямало да кажат никому. И ако нямало да говорят, трябвало сами да се погрижат за тялото.
Знаел, че за тези си думи ще гори в ада, знаел също, че никога повече няма да види Долорес, но все пак ги казал; и довели нещата докрай. Вече не ставало дума за добро и зло. Ставало дума как при тези условия да причинят най-малко вреда и как да не си съсипят един другиму живота без причина. Качили се в покрития крайслер на Долорес и отпрашили към планините на един час северно от Малибу, с тялото на Бригид в багажника. Трупът все още бил увит в одеялото; в багажника имало и лопата. Хектор я намерил под градинския навес зад къщата на Долорес и с тази лопата изкопал гроба. Давал си сметка, че поне това й дължи. Бил я измамил в края на краищата и най-удивителното било, че тя продължавала да му вярва. Думите на Бригид минали покрай ушите й. Тя ги приела като бълнуване, като лудешки лъжи на една обезумяла от ревност жена и даже когато доказателствата били поднесени току под прелестния й нос, отказала да ги приеме. Може би от суета, разбира се, от една чудовищна суета, която виждала в този свят само онова, което й се искало; но може би пък от любов, от любов толкова сляпа, че Хектор не можел дори да си представи какво е напът да изгуби. Естествено, така и не разбрал кое от двете е. След като се завърнали от зловещата си задача по хълмовете, той се прибрал у дома със собствената си кола и никога повече не видял Долорес.
Така изчезнал. Освен дрехите на гърба си и парите в портфейла си, не взел нищо друго и в десет часа на следващата сутрин бил във влака за Сиатъл. Бил убеден, че ще го хванат. Щом се разберяло, че Бригид я няма, със сигурност някой щял да направи връзка между двете изчезвания. Полицията щяла да го потърси за разпит и после да започне сериозно издирване. Но тук Хектор грешал, както грешал и за всичко останало. Той бил липсващият човек и за момента изобщо никой не знаел, че Бригид е изчезнала. Тя вече нямала работа, нямала постоянен адрес и тъй като до края на тази трета седмица от 1929 година не се върнала в стаята си във „Фитцуилям Армс“, долу в центъра на Лос Анджелис, момичето от рецепцията свалило принадлежностите й в мазето и дало стаята на друг. В това нямало нищо необичайно. Постоянно изчезвали хора, а как да оставиш стаята празна, като има нов наемател, който възнамерява да си плати. И дори ако момичето се разтревожело достатъчно, та да се обади в полицията, нямало какво да направят. Бригид била регистрирана под фалшиво име; как се издирва несъществуващ човек?