Два месеца по-късно баща й се обадил от Спокейн на някой си Рейнолдс, детектив от Лос Анджелис, който работил по случая до пенсионирането си през 1936 година. Двайсет и четири години след това костите на дъщерята на мистър О’Фелън най-сетне били изровени. Изкопал ги един булдозер при построяването на нов жилищен комплекс на края на Сими Хилс. Изпратили ги в съдебната лаборатория на Лос Анджелис, но по това време записките на Рейнолдс отдавна били заровени надълбоко и вече не било възможно да идентифицират самоличността на жертвата.
Алма знаеше за тези кости, защото си беше поставила задача да узнае. Хектор й казал къде са заровени и когато тя отишла до комплекса в началото на осемдесетте, разговаряла с достатъчно хора, които потвърдили, че на това място наистина са били намерени кости.
По това време и Сейнт Джон била отдавна мъртва. След изчезването на Хектор тя се завърнала у дома при родителите си в Уичита, изнесла изявлението си пред пресата и се оттеглила в уединение. Година и половина по-късно се омъжила за местен банкер на име Джордж Т. Бринкърхоф. Имали две деца, Уила и Джордж младши. През 1934 година, когато по-голямото дете още нямало три, Сейнт Джон изгубила контрол над колата си, докато шофирала към къщи в проливен ноемврийски дъжд. Блъснала се в електрически стълб и ударната вълна я изхвърлила с трясък през предното стъкло, което прерязало сънната й артерия. Според доклада от полицейската аутопсия умряла от загуба на кръв, без да дойде в съзнание.
Две години след това Бринкърхоф се оженил повторно. Когато Алма му писала през 1983 година с молба да се срещнат, вдовицата му отговорила, че той бил починал от бъбречна криза миналата есен. Децата обаче били още живи и Алма говорила и с двамата: с дъщерята в Далас, Тексас, и със сина — в Орландо, Флорида. Не че имали какво да й кажат. И двамата били толкова малки тогава. Били виждали майка си на снимка, но изобщо не си я спомняли.
Когато на 15 януари сутринта Хектор влязъл в Централната гара на Лос Анджелис, мустаците му вече ги нямало. Предрешил се, като отстранил най-разпознаваемата си черта, превърнал лицето си в друго лице чрез простия механизъм на изваждането. Очите и веждите, челото и зализаната назад коса също биха говорили нещо на човек, запознат с филмите му, но малко след като си купил билет, Хектор намерил разрешение и на този проблем. Междувременно, каза Алма, той си намерил и ново име.
Влак 921 за Сиатъл щял да потегли чак след час. Хектор решил да убие времето с чаша кафе в ресторанта на гарата, но щом седнал на бара и вдишал мириса на бекона и яйцата, цвърчащи в тигана, отведнъж му се догадило. Озовал се в клозета, заключен в едно от помещенията, на четири крака, бълвайки съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния. Всичко се изляло накуп, мизерните зелени течности и разръфаните кафяви остатъци несмляна храна — разтрисащо пречистване от срама, страха и отвращението — и когато пристъпът преминал, той се проснал на пода и останал там дълго, едва си поемал дъх. Главата му била свряна до задната стена и от тази позиция видял нещо, което иначе щяло да убегне от вниманието му. Точно зад тоалетната чиния, в сгъвката на тръбата, имало оставена шапка. Хектор се измъкнал от леговището си и установил, че е работническо кепе, здрава изработка, от вълнен туид, с къса козирка, щръкнала отпред — подобна на шапката, която носел той самият навремето, когато бил новак в Америка. Хектор я обърнал с хастара навън, за да се увери, че вътре няма нищо и че не е прекалено мръсна или прокъсана. И тогава видял, че отзад на вътрешната кожена лента е написано с мастило името на собственика: Херман Лосър. Хектор се изненадал, но го намерил за добро име, може би дори отлично име, във всеки случай не по-лошо от всяко друго. Той бил Хер Ман, нали? Ако започнел да се нарича Херман, можел да промени самоличността си, без напълно да я отрича. Това било важното: да се отърве от себе си за пред другите, но той самият да помни кой е. Не защото искал да помни, а тъкмо защото не искал.