Херман Лосър. Написано, можело да се прочете и като Лесър, или пък като Лузър. И в двата случая, сметнал Хектор, намерил името, което заслужавал.
Шапката му прилягала забележително добре. Не била нито твърде широка, нито съвсем по мярка, и трябвало само да придърпа надолу козирката, за да прикрие характерния наклон на челото си, да замъгли пронизващата яснота на очите си. Значи след изваждането — събиране. Хектор минус мустаци, Хектор плюс шапка. Двете операции го извадили от уравнението и онази сутрин той излязъл от мъжката тоалетна, изглеждайки като всекиго, като никого, като самото въплъщение на Господин Никой.
В Сиатъл останал шест месеца, после се прехвърлил в Портланд за година и след това се върнал обратно на север, в щата Уошингтън, където останал до пролетта на 1931 година. Отначало чисто и просто ужасът го гонел по петите. Хектор смятал, че бяга, за да си спаси живота, и в първите дни след изчезването му неговите амбиции не били по-различни от тези на всеки друг престъпник: стига само да избегнел залавянето още един ден, отчитал деня като добре прекаран. Всяка сутрин, всеки следобед четял за себе си във вестниците, следял как върви разследването по случая, за да държи сметка колко са близо до разкриването му. Бил изумен от написаното, отвратен от това, как никой не бил положил поне малко усилие да го опознае. Хънт бил толкова маловажен, а всяка статия започвала и завършвала с него: борсови измами, фалшиви инвестиции, холивудският бизнес в цялото си проядено от червеи великолепие. Никой не споменавал името на Бригид, а преди Долорес да се върне в Канзас, не се и сетили да разговарят с нея. Ден след ден напрежението спадало и когато след четири седмици все още нямало важни разкрития и вестниците губели интерес, плановете му започнали да улягат. Никой не го подозирал в нищо. Можел спокойно да се прибере у дома, ако искал. Трябвало само да скочи на влака за Лос Анджелис — и щял да се върне в живота си точно на мястото, където го бил напуснал.
Но Хектор на никакъв влак не скочил. Нямало нищо, което желаел по-силно от това, да бъде в къщата си на „Норт Ориндж Драйв“, да седи на слънчевата веранда с Блаущайн и двамата да отпиват от студения чай, докато довършват последните подробности по „Точка и тире“. Да правиш филми било като да живееш в постоянен делириум. Била най-тежката, най-изнурителна работа, измисляна някога, и колкото по-трудна ставала, толкова повече Хектор се опиянявал от нея. Тъкмо научавал занаята, бавно овладявал тънкостите му и бил сигурен, че ако има още малко време, ще стане един от добрите. Нищо друго не искал за себе си: единствено да бъде добър точно в тази професия. Само това искал, ето защо само това никога вече нямало да си позволи да прави. Не можеш да доведеш едно невинно момиче до лудост, да му направиш дете, да заровиш тялото му осем стъпки под земята и да продължиш живота си постарому. Човек, извършил каквото той бил извършил, заслужавал наказание. И ако светът не правел нищо, за да го накаже, налагало се той да се накаже сам.
Наел стая в пансион близо до пазара „Пайк Плейс“ и когато в някакъв момент парите в портфейла му свършили, постъпил на работа при един от местните риболовци. Ставал всяка сутрин в четири, разтоварвал камиони в гъстата мъгла преди разсъмване, мъкнел кошници и сандъци, докато влагата на Пюджит Саунд вкоравявала пръстите му и си пробивала път към костите. Кратка почивка за по цигара и после поставял раци и стриди върху подложки от натрошен лед; следвали всевъзможни повтарящи се дневни занимания: тракането на мидите на везната, кафявите книжни кесии, късият, смъртоносен извит нож, с който разтварял стридите. Когато не работел, Херман Лосър четял книги, заети от градската библиотека, водел си дневник и не разговарял с никого, освен ако обстоятелствата не го принуждавали. Целта, каза Алма, била да пъшка под тегобите, които сам си бил наложил, да си направи живота колкото се може по-неприятен. Когато работата станала прекалено лесна, се преместил в Портланд, където се главил нощен пазач в една фабрика за бъчви. Първо данданията на закрития пазар, сега мълчанието на мислите му. В избора му на работа нямало нищо преднамерено, обясни Алма. Покаянието му било продължителен процес и наказанията, които си налагал, се менели според това какво най-много му липсвало в дадения момент. Мечтаел за компания, копнеел отново да бъде с жена, желаел тела и гласове наоколо и затова се зазидал в онази пуста фабрика, с усилие се обучавал в тънкото изкуство на себеотрицанието.