Борсовият крах го сварил в Портланд, и когато компанията производителка на бъчви „Комсток“ фалирала в средата на 30-те, Хектор останал без работа. По това време вече бил изчел няколкостотин книги; започнал със стандартните романи от деветнайсети век, онези, за които всички говорели, но той така и не опрял до тях досега (Дикенс, Флобер, Стендал, Толстой), и после, когато усетил, че вече е схванал нещата, започнал отново от нулата, решен да се образова систематично. Хектор не знаел почти нищо. Бил напуснал училище на шестнайсет и никой не си дал труда да му обясни, че Сократ и Софокъл не са един и същи човек, че Джордж Елиът е жена, или че „Божествената комедия“ е поема за живота след смъртта, а не булеварден фарс, в който накрая всички герои се женят за когото трябва. Условията винаги го притискали и той нямал време да се занимава с такива работи. Сега изведнъж разполагал с цялото време на света. Заключен в личния си Алкатраз, той прекарал затворническите си години в усвояване на нов език, на който да мисли за условията на оцеляването си, да разбира неспирната, безмилостна мъка в душата си. Според Алма трепетите на това интелектуално обучение лека-полека го превърнали в друг човек. Научил се как да се гледа от разстояние, да се вижда преди всичко като човек сред хората, след това — като комбинация от случайни частички материя, и накрая — като самотна прашинка; и колкото повече се отдалечавал от началната си точка, толкова повече се приближавал до величието, така каза тя. Бил й показал дневниците си от онези години и петдесет години по-късно Алма можела да проследи агонията на съвестта му. Никога не съм бил по-изгубен, цитираше ми тя по памет, никога не съм бил по-сам и уплашен — и все пак никога не съм бил толкова жив. Написал тези думи по-малко от час преди да напусне Портланд. После, сякаш мисълта му се развила, седнал отново и добавил нов параграф в края на страницата: Сега разговарям само с мъртвите. Само на тях вярвам, само те ме разбират. Като тях, и аз живея без бъдеще.
Носели се слухове, че в Спокейн има работа. Дъскорезниците търсели хора, няколко дървосекачески лагера на изток и на север от града наемали работници. Хектор не се интересувал от такава работа, но една сутрин, малко след затварянето на фабриката за бъчви, дочул двама души да си говорят за тамошните възможности и му хрумнала идея, а след като я обмислил, не можел повече да й устои. Бригид била отраснала в Спокейн. Майка й била мъртва, но баща й още живеел там, а в семейството имало още две по-малки сестри. От всичките мъчения, които можел да си представи Хектор, от всичките болки, които някак би могъл да си причини, нищо не било по-лошо от мисълта да отиде в техния град. Ако само зърнел мистър О’Фелън и двете момичета, щял да знае как изглеждат и лицата им щели да изплуват в ума му всеки път, щом го обхванела мисълта за бедата, която им причинил. Усещал, че заслужава да изстрада и това. Длъжен бил да ги направи истински, да ги направи в паметта си истински като Бригид.
Все още известен с цвета на косата си от момчешките си години, Патрик О’Фелън притежавал и държал „Спортните стоки на Червенокосия“ в центъра на Спокейн от вече двайсет години. На сутринта, когато пристигнал, Хектор намерил евтин хотел на две преки западно от гарата, платил в аванс за една нощ и излязъл да търси магазина. Това му отнело само пет минути. Не бил мислил какво ще прави, когато се озове там, но си дал сметка, че ще е по-безопасно да застане отвън и да се опита да види О’Фелън през прозореца. Представа си нямал дали Бригид го е споменала в някое от писмата си. Ако да, то в семейството щели да знаят, че той говори със силен испански акцент. Още по-съществено, ще са обърнали особено внимание на изчезването му през 1929 година, и тъй като Бригид липсвала вече почти две години, можело да са единствените хора в Америка, открили връзката между двата случая. Нужно било само да влезе в магазина и да си отвори устата. Ако О’Фелън знаел кой е Хектор Ман, подозренията му щели да се събудят след първите три-четири изречения.
Но О’Фелън никакъв го нямало. Хектор така си наврял носа във витрината, уж да разгледа изложения комплект стикове за голф, че виждал ясно вътре в магазина, но доколкото можел да установи от този ъгъл, вътре нямало никого. Нито клиенти, нито продавач зад касата. Рано било — малко след десет, — но табелката на вратата гласяла „отворено“ и вместо да остане на оживената улица с риска да привлече вниманието върху себе си, Хектор зарязал плана си и решил да влезе. Ако открият кой е, рекъл си, тъй да бъде.