Спокейнската дъщеря обяснила, че замества баща си в магазина, докато го няма, но ако Хектор оставел името и телефона си, щяла да му предаде, като се върне в петък. Няма нужда, казал Хектор, щял да дойде лично в петък, и после, може би от учтивост или просто за да й направи добро впечатление, я запитал дали са я оставили сама да се оправя с всичко. Изглеждало му твърде трудоемка задача за сам човек.
Трябвало да са трима, отвърнала тя, но тази сутрин помощник-управителят се обадил, че е болен, а момчето, дето товарело стоката, го уволнили миналата седмица, понеже задигало бейзболни ръкавици и ги продавало на половин цена на хлапетата от квартала. В интерес на истината, й идвало малко нанагорно. От сто години не била помагала в магазина, не можела да различи патър от ниблик, едва успявала да се оправи с касовия апарат, без да натисне девет грешни бутона и да оплеска продажбата.
Била невероятно дружелюбна и открита. Не се и замислила, преди да му сподели тези неща от кухнята, и в хода на разговора Хектор научил, че я нямало четири години, защото учила педагогика в нещо, което наричала Щатския, и което се оказало Щатският колеж на Уошингтън в Пулман. Завършила през юни и сега се върнала у дома при баща си, канела се да започне работа като учителка на четвърти клас в началното училище „Хорас Грийли“. Не можела да повярва на късмета си. Именно в това училище учила като малка и, подобно на двете й по-големи сестри, била при мисис Неергард в четвърти клас. Мисис Н. преподавала там четирийсет и две години и било истинско чудо, че някогашната й учителка се пенсионирала тъкмо когато тя самата дошла да си търси работа. След по-малко от шест седмици щяла да застане в същата класна стая, където сядала всеки ден, когато била на десет години, и нима не било странно, нима не било смешно как понякога се нарежда животът?
Ами да, много е смешно, казал Хектор, много е странно. Сега знаел, че говори с Нора, най-младата от сестрите О’Фелън, а не с Диърдри — онази, която се омъжила на деветнайсет и се преместила в Сан Франциско. За три минути в нейната компания успял да установи, че Нора по нищо не прилича на мъртвата си сестра. Наистина напомняла за нея по външност, но напълно й липсвали нейната напрегната, всезнайковска енергия, нейната амбиция, нейният нервен, съобразителен ум. Тази сестра била по-мека, по-наивна, по-удобно се чувствала в собствената си кожа. Спомнил си как веднъж Бригид се описала като единствената от сестрите О’Фелън с истинска кръв във вените. Диърдри имала оцет, а Нора — топло млекце. Нея трябвало да кръстят Бригид, на Света Бригита, патронът на Ирландия, защото ако имало нейде човек, готов да се обрече на саможертва и добри дела, това била сестричката й Нора.
Хектор пак понечил да си тръгне и отново нещо го задържало. Хрумнала му нова идея — безумен импулс, нещо толкова рисковано и разрушително, че се потресъл как изобщо си го е помислил, да не говорим как дръзнал да го изговори.
Риск печели, риск губи, казал на Нора с извинителна усмивка и свил рамене. Истината била, че дошъл тази сутрин при мистър О’Фелън да търси работа. Бил чул за онази работа с момчето и се чудел дали мястото е още вакантно. Чудно нещо, рекла Нора. Случило се едва онзи ден и затова още не били пуснали обява. Смятали да го сторят чак като се върне баща й. Е, слуховете винаги са по-бързи, казал Хектор. Да, така е, отвърнала Нора, но все пак защо му било да става носач? Това било работа за посредствени хора, за широкоплещести мъже с ниска интелигентност и без амбиции, а той със сигурност можел да си намери нещо по-добро. Не е толкова сигурно, забелязал Хектор. Били трудни времена и в такъв момент всяка работа, за която ти плащат, е добра работа. Защо да не пробват? Тя била съвсем сама в магазина и той виждал, че може да й помогне. Ако й хареса как се справя, можела да каже някоя добра дума за него пред баща си. А, мис О’Фелън? Става ли?
Бил в Спокейн едва от час, но ето че Херман Лосър отново си имал работа. Нора стиснала ръката му, смеейки се на напористото му предложение, и Хектор свалил жилетката си (единствената прилична дреха, която притежавал) и се заловил за работа. Превърнал се в молец и прекарал остатъка от деня да пърха около гореща запалена свещ. Знаел, че крилата му могат да пламнат всеки момент, но колкото повече се приближавал до огъня, толкова повече усещал, че следва съдбата си. Както записал в дневника си онази нощ: Ако искам да спася живота си, трябва да стигна на милиметър от това да го съсипя.
Колкото и да е чудно, Хектор се задържал почти година. Първо като носач в задната стаичка, после като главен счетоводител и помощник-управител, под прякото началство на самия О’Фелън. Нора казала, че баща й е на петдесет и три, но когато Хектор му се представил в понеделник, установил, че той изглежда значително по-стар: може би на шейсет, може би на сто. Косата на някогашния спортист вече не била червена, някога стройното тяло не било вече стегнато и от време на време накуцвал заради артрита в коляното си. О’Фелън пристигал в магазина всяка сутрин точно в девет, но работата очевидно не го привличала и към единайсет-единайсет и половина обикновено си тръгвал. Ако кракът му бил добре, отивал в голф клуба за по една игра с двама-трима стари приятели. Ако не бил, сядал на ранен, но продължителен обяд в „Синчеца“ — точно отсреща, а после се прибирал вкъщи и прекарвал целия следобед в спалнята си да чете вестниците и да пие от ирландския „Джеймисън“, който внасял контрабандно всеки месец от Канада.