Половината филми се намираха на разстояние, което можеше да се измине с кола. Рочестър беше на шест часа път западно от къщата ми, Ню Йорк и Вашингтон — право на юг, горе-долу пет часа до първата спирка и още пет до втората. Реших да започна с Рочестър. Зимата вече наближаваше и колкото повече отлагах това пътуване, толкова по-голям беше рискът да карам през буря по заледени пътища, да затъна някъде в северните снегове. На сутринта позвъних в Ийстман Хаус да се осведомя как мога да получа достъп до тяхната колекция. Представа си нямах как стават тия неща и за да не звуча като невежа по телефона, уточних, че съм професор в колежа Хемптън. Надявах се, че това ще ги впечатли достатъчно, та да ме вземат насериозно, а не да ме сметнат за някакъв появил се изневиделица откачалник, какъвто си бях. О, каза жената от другата страна на линията, сигурно пишете нещо за Хектор Ман? Звучеше като че ли отговорът се подразбира и след кратка пауза промърморих думите, които очакваше да чуе. Да, казах, познахте, точно така. Пиша книга за него и трябва да видя филмите, за да продължа с изследването си.
Ето как започна целият проект. Добре че стана така веднага, защото след като изгледах филмите в Рочестър („Клуб по езда“ и „Копоят“), разбрах, че не си губя времето. Хектор беше от начало до край точно толкова талантлив и издържан, колкото се надявах и ако останалите десет филма бяха на равнището на тези два, то той заслужаваше да се напише книга за него, заслужаваше шанса да бъде преоткрит. И така от самото начало не просто гледах филмите на Хектор, изучавах ги. Ако не беше разговорът ми с онази жена в Рочестър, никога нямаше да ми хрумне да подходя по този начин. Първоначалният ми план беше далеч по-скромен и се съмнявам, че щеше да ме ангажира след края на Коледните празници. Но както тръгнах, успях да изгледам всичките филми на Хектор едва към средата на февруари. Първо смятах да видя всеки от тях по веднъж. Сега ги гледах многократно и вместо да посещавам архива за няколко часа, аз се заседявах с дни, пусках филмите на скенери и Мовиоли, гледах Хектор по цели сутрини и следобеди без почивка, навивах и пренавивах филмите, докато ме заболят очите. Отмятах бележки, консултирах се с книги, пишех обширни коментари с детайли за монтажите, ъглите на снимане и осветлението, анализирах всеки аспект на всяка сцена до най-периферната подробност и не си тръгвах, преди да съм живял с лентата достатъчно дълго, за да знам всеки сантиметър от нея наизуст.
Не се питах дали цялата тази работа си струва. Просто имах какво да върша и единственото, което ме интересуваше, бе да постоянствам и да направя всичко възможно да го завърша. Знаех, че Хектор не е нищо повече от второстепенна фигура, още едно име в списъка от „също изявилите се“ и неуспелите ентусиасти, но това не намаляваше възхищението ми от неговото изкуство и удоволствието, което изпитвах в компанията му. Бе изстрелял филмите си в темпо от по един месечно в продължение на година, всичките с бюджет толкова жалък, толкова далеч под сумата, необходима да се заснемат зрелищните трикове и задъханите сцени, обикновено асоциирани с нямото кино, че бе цяло чудо как изобщо е успял да направи каквото и да било, камо ли дванайсет съвсем прилични филма. Според това, което изчетох, Хектор започнал в Холивуд като отговорник по реквизита и декоратор и след време успял да се заснеме в дребни роли из редица комедии; получил шанса да режисира и да изпълнява главната роля в собствените си филми от някой си Сиймор Хънт. Хънт, банкер от Синсинати, наумил си да пробие в шоубизнеса, се преместил в Калифорния в началото на 1927 година и основал собствена филмова къща „Калейдоскоп“. Повсеместно описан като лицемер и скандалджия, Хънт си нямал и представа как се правят филми, нито пък как се върти бизнес. („Калейдоскоп“ фалирала само за година и половина. Хънт, обвинен в борсова измама и фалшификация, се обесил преди делото да влезе в съда.) Без достатъчно финанси, без достатъчно хора, тероризиран от постоянните намеси на Хънт, Хектор все пак не пропуснал възможността и се опитал да я използва докрай. Разбира се, нямало нито сценарии, нито предварителна организация. Само Хектор и още двама актьори — Андрю Мърфи и Жул Блаущайн; импровизирали в движение, често снимали нощем на наети площадки, с грохнали от умора техници и оборудване, купено на старо. Не можели да си позволят да съсипят дузина коли или да уредят стадо галопиращи говеда. Нямало срутващи се къщи и експлодиращи сгради. Без потопи, без урагани, без екзотични кътчета. Екстрите купували с предплатата си и ако някоя сцена не станела както трябва, луксът да се върнат обратно след заснемането на филма бил немислим. Всичко трябвало да се свърши за отрицателно време, за промени и дума не можело да става. Моментални смешки: три смяха на минута, после пуснете нова монета. При всички тези организационни спънки, Хектор сякаш се приспособил към наложените му ограничения. Творчеството му било със скромен мащаб, но придобило интимност, която да държи вниманието и да предизвиква ответна реакция. Разбрах защо изследователите ценяха филмите му, разбрах и защо никой не беше подивял от ентусиазъм по тях. Нищо ново не бе открил и сега, когато всичките му филми ги имаше в наличност, беше ясно, че не се налага историята на периода да бъде пренаписана. Филмите на Хектор бяха скромни представители на това изкуство, но не и пренебрежими; и с всеки следващ аз ги харесвах все повече: заради изяществото и тънкото им остроумие, заради посвоему забавния и привлекателен стил на звездата в тях. Както скоро открих, все още никой не бе изгледал всичките филми на Хектор. Последните от тях се бяха появили твърде наскоро и никой не се бе нагърбил да обиколи цялата мрежа от архиви и музеи по света. Ако успеех да осъществя плана си, щях да съм първият.