Преди да си тръгна от Рочестър позвъних на Смитс, декана на моя факултет в Хемптън, и го помолих да удължи отпуската ми с още един семестър. Отначало малко се ядоса, настояваше, че курсовете ми вече били обявени в каталога, но аз го излъгах, че се подлагам на психиатрично лечение и той се извини. Беше си мръсен номер, но в онзи момент се борех за живота си и нямах сили да обяснявам защо гледането на неми филми отведнъж е станало толкова важно за мен. В края на краищата си побъбрихме приятелски и той ми пожела успех, но макар и двамата да се преструвахме, че наесен ще се върна, той, струва ми се, усети, че вече се изплъзвам, че не мога пак да се отдам на работата си.
Изгледах „Скандал“ и „Почивка сред природата“ в Ню Йорк, после отидох до Вашингтон да видя „Човекът зад гишето“ и „Двойно или нищо“. Влязох в една туристическа агенция на „Дюпон Съркъл“ и направих резервации за остатъка от пътешествието („Амтрак“ до Калифорния, КЕ 2 до Европа), но на следващата сутрин, във внезапен пристъп на сляп героизъм, ги отмених и реших да пътувам със самолет. Беше чиста лудост, но с такова обнадеждаващо начало не исках да изгубя ускорението, което бях набрал. Нищо, че трябваше да се убедя да извърша единственото нещо, което се бях заклел никога повече да не правя. Не исках да забавям крачка; и ако това означаваше да потърся фармацевтична помощ, готов бях да се нагълтам с толкова успокоителни, колкото трябва. Една жена от Американския филмов институт ме свърза със съответния доктор. Сметнах, че прегледът няма да продължи повече от пет-десет минути. Щях да му обясня защо са ми хапчетата, той щеше да ми напише рецепта — и толкоз. В края на краищата страхът от летене беше повсеместно оплакване и не се налагаше да му разказвам за Хелън и момчетата, да си разгалвам душата пред него. Исках единствено да изключа централната си нервна система за няколко часа и понеже тези неща не се продаваха току-така, той трябваше само да ми даде една хартийка с подписа си върху нея. Но доктор Сингх се оказа човек на подробностите и докато ми мереше кръвното и преслушваше сърцето ми, зададе достатъчно въпроси, за да ме задържи в офиса си четирийсет и пет минути. Беше прекалено интелигентен, за да не ме разчовърка, и малко по малко истината излезе наяве.