Всички ще умрем, мистър Зимър, каза той. Какво ви кара да мислите, че ще умрете в самолет? Ако вярваме на статистиката, по-голяма е вероятността да умрете както си седите вкъщи.
Не съм казал, че ме е страх от смъртта, възразих аз. Казах, че ме е страх да летя със самолет. Има разлика.
Но ако самолетът няма да се разбие, какво ви тревожи?
Вече нямам доверие на самия себе си. Опасявам се, че ще изгубя контрол върху себе си, а не искам да ставам за посмешище.
Не съм сигурен, че ви разбирам.
Представям си как се качвам в самолета и още преди да стигна до мястото си, рухвам.
Рухвате? В какъв смисъл рухвате? Психически?
Да, рухвам пред погледа на четиристотин пътници, изгубвам ума и дума. Подивявам.
И какво си представяте, че ще сторите?
Зависи. Понякога крещя. Понякога раздавам крошета на хората. Понякога нахълтвам в кабината и се опитвам да удуша пилота.
Не ви ли спират?
Спират ме, разбира се. Нахвърлят се върху мене и ме събарят на земята. Спукват ме от бой.
Кога за последен път сте летели със самолет, мистър Зимър?
Не помня. Като момче, струва ми се. Единайсет, дванайсетгодишен. Ученически истории. Отбранявах се от побойника на класа.
Какво ви кара да смятате, че сега ще налитате на бой?
Нищо. Просто ми е в кръвта, това е. Ако нещо ме бодне където не трябва, едва ли ще мога да се спра. Всичко може да се случи.
Но защо точно в самолет? Защо не се страхувате, че ще изгубите самоконтрол на земята?
Защото самолетите са безопасни. Това всеки го знае. Самолетите са безопасни, бързи и ефикасни и вдигнеш ли се веднъж във въздуха, нищо лошо не може да ти се случи. Затова ме е страх. Не защото си мисля, че ще загина — защото знам, че няма.
Правили ли сте опит за самоубийство, мистър Зимър?
Не.
Мислили ли сте някога за това?
Естествено, че съм мислил. Нямаше да съм човек, ако не бях.
Затова ли идвате при мен? За да излезете оттук с рецепта за някой хубав, силен опиат и да свършите със себе си?
Аз търся забрава, докторе, не смърт. Опиатът ще ме приспи и за времето, в което съм в безсъзнание, няма да мисля как трябва да се държа. Ще съм там и няма да съм там, и доколкото няма да съм там, ще съм защитен.
Защитен от какво?
От себе си. От ужаса да знам, че нищо няма да ми се случи.
Очаквате гладък, безпроблемен полет. Продължавам да не разбирам защо това ви плаши.
Защото ще съм късметлия. Ще излетя, ще се приземя безопасно и като стигна където отивам, ще си изляза от самолета жив и здрав. Толкова по-добре за мен, казвате, но направя ли го, плюя на всичко, в което вярвам. Оскърбявам мъртвите, докторе. Правя от трагедията просто въпрос на лош късмет. Сега разбирате ли ме? Казвам на мъртвите, че са си отишли ей така, за нищо.
Той разбра. Не бях особено многословен, но този доктор беше интелигентен и проницателен и успя сам да стигне до останалото. Дж. М. Сингх, дипломирал се в Кралския медицински колеж, общопрактикуващ лекар в Университетската болница на Джорджтаун, с безупречния си британски акцент и преждевременно оредяла коса, внезапно схвана какво се опитвам да му кажа в тази стаичка с неонови светлини и лъскави метални плоскости. Още не бях станал от кушетката, закопчавах си ризата и гледах към пода (избягвах погледа му, избягвах риска от срамни сълзи), мълчанието ми се стори дълго и неловко, но той внезапно положи ръка на рамото ми. Съжалявам, каза. Съжалявам, наистина.
За пръв път от месеци насам някой ме докосваше и това ме смути, видя ми се отблъскващо да ме превръщат в обект на такова състрадание. Не ми трябва съчувствието ви, докторе, казах. Трябват ми хапчетата ви.
Той се отдръпна леко намусен и седна на столчето в ъгъла. Докато загащвах ризата си, видях как вади кочан рецепти от джоба на бялата си престилка. Готов съм да го направя, рече, но преди да излезете оттук ви моля да преразгледате решението си. Струва ми се, че разбирам какво сте преживели, мистър Зимър, и не ми се ще да ви поставям в позиция, която ще ви причини такива мъки. Има и други начини на пътуване, нали така? Може би ще е по-добре засега да избягвате самолетите.
Мислех си за този вариант, казах, но го отхвърлих. Разстоянията наистина са прекалено големи. Следващата ми спирка е в Бъркли, Калифорния, а после се налага да ида до Лондон и Париж. Пътуване с влак до тихоокеанския бряг отнема три дни. Умножете го по две, за да се върна, добавете после още десет дена за прекосяването на Атлантика и обратно, и стават поне шестнайсет дни, хвърлени на вятъра. Какво да правя през цялото това време? Да се взирам от прозореца и да попивам гледката?