Молив за вежди, очна линия, руж по бузите, пудра, червило. Докато Мартин произнася объркания си, самоизпитателен монолог, Клер продължава да действа пред огледалото, да се преобразява от една жена в друга. Импулсивната хлапачка изчезва, а на нейно място изплува ослепителна, префинена изкусителка от света на кинозвездите. Клер става и се напъхва във впита черна вечерна рокля, мушва крака в чифт обувки със седемсантиметрови токове и вече едва я разпознаваме. Докарала е шеметен вид: хладнокръвна, самоуверена, самото въплъщение на женската сила. С тънка усмивка на устните тя се поглежда за последно в огледалото и излиза от стаята.
Скок в коридора. Клер почуква на вратата на Мартин и казва: Вечерята е готова, Мартин. Ще те чакам долу.
Скок в трапезарията. Клер седи на масата и чака Мартин. Вече е наредила ордьоврите, виното е отворено, свещите са запалени. Мартин влиза мълчаливо. Клер го поздравява с топла, дружелюбна усмивка, но той не обръща внимание. Изглежда нащрек, помръкнал, не съвсем сигурен как би трябвало да се държи.
Гледайки Клер подозрително, Мартин отива до предназначеното за него място, измъква стола и тръгва да сяда. Столът изглежда здрав, но в мига, в който Мартин отпуска тежестта си върху него, той се продънва с пукот. Мартин рухва на пода.
Това е дяволски смешен, съвсем неочакван обрат. Клер избухва в смях, но Мартин изобщо не изглежда развеселен. Проснат по гръб, той си лепва гримаса на уязвена гордост и на обида и колкото повече му се смее Клер (тя не може да се спре, наистина е адски смешно), толкова по-комичен изглежда. Без да каже дума, Мартин бавно се изправя на крака, сритва встрани останките от потрошения стол и придърпва друг на негово място. Този път сяда предпазливо и когато най-сетне се уверява, че този стол е достатъчно здрав, за да го издържи, насочва вниманието си към храната. Добре изглежда, казва. Това е отчаян опит да спаси достойнството си, да преглътне конфузната ситуация.
Клер очевидно е изключително зарадвана от похвалата. Нова усмивка озарява лицето й, тя се навежда към него и пита: Как върви разказът ти, Мартин?
Сега вече Мартин държи в лявата си ръка резенче лимон и се кани да го изстиска върху аспержите. Вместо да отговори веднага на въпроса, той стисва лимончето между палеца и средния си пръст — и сокът пръсва в окото му. Мартин изохква от болка. Отново Клер се залива от смях и отново нашият вкиснат герой ни най-малко не се забавлява. Той топва салфетката си в чашата с вода и започва да бърше внимателно окото си, за да спре смъденето. Изглежда съкрушен, окончателно сломен от тази повторна проява на недодяланост. Когато най-сетне оставя салфетката, Клер повтаря въпроса си.
И така, Мартин, казва, как върви разказът ти?
Мартин вече едва издържа. Заобикаляйки въпроса, той впива поглед право в очите й и пита: Коя си ти, Клер? Какво търсиш тук?
Клер невъзмутимо му се усмихва насреща. Не, казва тя. Първо ти ми отговори на въпроса. Как върви разказът ти?
Мартин изглежда сякаш ще се сопне. Вбесен от уклончивите й отговори, той продължава да я гледа втренчено и не казва нищо.
Моля те, Мартин, настоява Клер. Много е важно.
Мартин с усилие сдържа гнева си и саркастично измърморва встрани — не толкова в отговор на Клер, по-скоро като че си мисли на глас, сам си говори: Наистина ли искаш да знаеш?
Да, наистина искам да знам.
Хубаво… Хубаво, ще ти кажа как върви. Върви… (замисля се за момент)… върви (продължава да мисли)… Ами, всъщност, доста добре върви.
Доста добре… или много добре?
Ами… (мисли)… много добре. Да, бих казал, че върви много добре.
Виждаш ли?
Какво да виждам?
О, Мартин. Разбира се, че виждаш.
Не, Клер, не виждам. Нищо даже не виждам. Ако искаш да знаеш, истината е, че изобщо не знам къде съм.
Горкият Мартин. Едва ли положението е толкова зле.
Мартин й отвръща с крива усмивка. Стигнали са до задънена улица и за момента нямат какво повече да си кажат. Клер пренасочва вниманието си към храната. Яде с очевидна наслада, угажда си на небцето с малки, внимателни хапки от своето собствено произведение. Ммм, казва. Не е лошо. Как ти се струва, Мартин?
Мартин надига вилицата към устата си, но точно преди да поеме хапката, хвърля поглед към Клер, разсеян от тихите въздишки на удоволствие, които излизат от гърлото й; вниманието му се откъсва за кратко от непосредствената задача и китката му се извива надолу с няколко градуса. Докато вилицата продължава пътешествието си към устата му, от хапката се процежда тънка струйка сос и покапва върху ризата му. Най-напред Мартин не забелязва, но когато отваря уста и погледът му най-сетне се връща върху надвисналото парченце аспержи, внезапно вижда какво става. Той отскача назад и изпуска вилицата. Мили боже, възкликва. Пак го направих!