Камерата скача върху Клер (която избухва в смях за трети път) и постепенно я фокусира в едър план. Кадърът наподобява онзи, с който завършваше сцената в спалнята в началото на филма, но докато тогава Клер гледа с безизразно лице как Мартин излиза от стаята, сега лицето й е раздвижено, грейнало от веселие и по него сякаш е изписана почти трансцендентна радост. Спомних си думите на Алма: Тя е била толкова жива тогава, толкова енергична. Никой друг момент във филма не улавя това чувство за пълнота и жизненост по-добре от този. За няколко секунди Клер се превръща в нещо неразрушимо, във въплъщение на чистото човешко излъчване. После образът започва да се разтваря, разпада се на неподвижен черен фон и макар че смехът на Клер отзвучава още няколко такта, той също постепенно се разпада — заглъхва в ехо от разпокъсани въздишки, от все по-далечни кънтежи.
Следва дълга тишина и в продължение на двайсет секунди на екрана господства един-единствен нощен образ: луната в небето. Облаци минават бързешком, вятърът свири в дърветата долу, но с тези две изключения пред нас няма нищо друго, освен луната. Това е въздействащ, преднамерен преход; и за броени мигове забравяме комичните жестове от предишната сцена. Тази нощ, казва Мартин, взех едно от най-важните решения в живота си. Реших да не задавам никакви въпроси повече. Клер искаше от мен да се хвърля слепешката, на доверие, и аз реших да не я притискам, а да си затворя очите и да се хвърля. Нямах никаква идея какво ме чака долу, но това не означаваше, че рискът не си струва. И така, падах и падах… И седмица по-късно, точно когато вече си мислех, че всичко е прекрасно и нищо не може да го помрачи, Клер излезе на разходка.
Мартин седи зад бюрото в кабинета си на втория етаж. Извръща поглед от пишещата машина и надниква през прозореца, ъгълът на свой ред се обръща, следвайки неговата гледна точка, и виждаме отдалеч и отгоре как Клер върви сама из градината. Изглежда студеният фронт е пристигнал. Тя носи шал и палто, ръцете й са в джобовете, а земята е посипана с тънък слой сняг. Когато камерата се връща към Мартин, той все още гледа през прозореца, неспособен да откъсне очите си от нея. Ново завъртане, нов кадър с Клер, сама в градината. Тя прави още няколко стъпки и ненадейно, без никакво предизвестие, рухва на земята. Ефектът е страховит. Няма залитане или замайване, няма постепенно омекване на коленете. Между две крачки Клер се свлича в пълно безсъзнание и от внезапния, безмилостен начин, по който силите са я напуснали, изглежда сякаш е мъртва.
Следва увеличение откъм прозореца и на преден план излиза неподвижното тяло на Клер. В кадъра нахлува Мартин: тичешком, запъхтян, обезумял. Той се свлича на колене и поема в ръце главата й, търси признаци на живот. Вече не знаем какво да очакваме. Историята е прескочила в друг регистър и минута след като сме се заливали от смях, попадаме насред напрегната, мелодраматична сцена. Най-сетне Клер отваря очи, но е минало достатъчно време, за да сме наясно, че това не е съвземане, а по-скоро отлагане на екзекуцията, знамение за идващи беди. Тя поглежда Мартин и се усмихва. Безплътна усмивка, вътрешна усмивка, усмивката на човек, който вече не вярва в бъдещето. Мартин я целува, после се навежда, вдига я на ръце и я понася към къщата. Изглеждаше наред, казва. Мислехме си, че е просто някакъв малък припадък. Но на следващата сутрин Клер се събуди с висока температура.
Следващият кадър е с леглото на Клер. Мартин се суети наоколо като болногледачка, мери й температурата, тъпче я с аспирин, бърше челото й с мокра кърпа, поднася към устата й лъжица бульон. Нямаше оплаквания, продължава той. Кожата й беше гореща на пипане, но иначе изглеждаше в добро настроение. Не след дълго ме изгони от стаята си. Нареди ми да вървя при разказа си. Предпочитам да седя тук с теб, отвърнах, но Клер се разсмя, направи една уж нацупена физиономия и заяви, че ако не се върна към работата си на мига, то тя ще изскочи от леглото, ще си разкъса дрехите и ще хукне навън съвсем гола. А това не би й се отразило добре, нали така?
Секунда по-късно Мартин седи пред бюрото си и пише поредната страница от своя разказ. Този път звукът е особено интензивен — пръстите се мятат в бесен ритъм, шеметна енергия избухва на тласъци, — но после намалява, почти напълно се стапя в тишината и отново се разнася гласът на Мартин. Връщаме се в стаята. Виждаме поредица от изключително детайлни натюрморти в едър план, каталог на мъничкия свят край леглото на болната Клер: чаша вода, крайчецът на някаква затворена книга, термометър, нощното шкафче и топката на чекмеджето му. Но на следващата сутрин, продължава Мартин, температурата се покачи. Казах й, че днес няма да работя, независимо дали й харесва, или не. Останах при нея няколко часа и в късния следобед тя като че ли започна да се оправя.