Камерата отскача назад и ни показва стаята в широк план. Ето я болната, седи в леглото си и изглежда досущ като предишната жизнерадостна Клер. С престорено сериозен тон чете на Мартин откъс от Кант: … нещата, които виждаме, сами по себе си не са онова, което виждаме… така че ако отпадне нашият субект или субективната форма на сетивата ни, всички качества, всички пространствени и времеви връзки между обектите, та дори самото пространство и време ще изчезнат.
Нещата сякаш отново се нормализират. Като вижда, че Клер се оправя, на следващия ден Мартин пак се заема с разказа си. Работи без прекъсване два-три часа и после се отбива да види какво става с Клер. Когато влиза в стаята, тя е заспала дълбоко, свита под куп одеяла и юргани. В стаята е студено — толкова студено, че Мартин вижда собствения си дъх. Хектор го беше предупредил за печката, но Мартин очевидно е забравил да я оправи. Твърде много неща са се случили от онова телефонно обаждане насам и явно името Фортунато му е изскочило от главата.
В стаята обаче има камина и в огнището са оставени малко дърва. Мартин започва да пали огън, колкото се може по-тихо, за да не събуди Клер. Пламъкът захваща, той започва да намества дървата с ръжена и една цепеница случайно се изплъзва под останалите. Шумът прекъсва съня на Клер. Тя се размърдва, промърква, докато се бори с одеялата, и отваря очи. Пред камината Мартин се извърта на сто и осемдесет градуса. Не исках да те събудя, казва. Извинявай.
Клер се усмихва. Изглежда немощна, с пресушени физически сили, почти в безсъзнание. Здравей, Мартин, прошепва тя. Как е моето красиво мъжленце?
Мартин отива до леглото, сяда и поставя ръка върху челото на Клер. Гориш, казва.
Нищо ми няма, отвръща тя. Добре съм.
Това е вече трети ден, Клер. Мисля, че трябва да повикаме лекар.
Няма нужда. Дай ми само още малко аспирин. След половин час ще съм като новородена.
Мартин изтръсква три хапчета от шишенцето и й ги подава заедно с чаша вода. Докато Клер ги поглъща, той настоява: Не ми харесва тази работа. Наистина мисля, че трябва да те види лекар.
Клер му връща празната чаша и той я оставя обратно на масата. Кажи ми какво се случва в твоя разказ, казва тя. Това ще ми помогне.
Трябва да си починеш.
Моля те, Мартин. Съвсем мъничко.
Мартин не иска да я разочарова, но не иска и да подлага силите й на изпитание, затова свежда резюмето си до няколко изречения. Сега е тъмно, казва. Нордструм е извън къщата. Ана е напът, но той не знае това. Ако тя не се появи скоро, той ще падне в капана.
Тя ще успее ли?
Няма значение. Важното е, че е тръгнала към него.
Тя май се е влюбила в него, а?
Да, по своя си начин. Излага живота си на опасност заради него. Това е някаква форма на любов, нали?
Клер не отвръща. Въпросът на Мартин й е дошъл в повече и тя е твърде потресена, за да отговори. Очите й се напълват със сълзи, устните й потрепват, по лицето й засиява екстатично напрежение. Сякаш е достигнала до някакво ново познание за себе си, сякаш цялото й тяло изведнъж започва да излъчва светлина. Колко още остава, пита тя.
Две-три страници, отвръща Мартин. Почти привършвам.
Напиши ги сега.
Заникъде не бързам. Ще ги напиша утре.
Не, Мартин, напиши ги сега. Трябва да ги напишеш сега.
Камерата се спира за миг-два върху лицето на Клер — и после, сякаш изстрелян от нареждането й, Мартин отново е пред бюрото и пише. От Мартин скачаме при Клер, от Клер — обратно при Мартин, и в хода на няколко простички кадъра най-сетне разбираме какво се случва. Тогава Мартин се връща в спалнята и в още десет кадъра също най-сетне разбира.
Клер се гърчи в леглото, пронизва я от остра болка, с мъка се сдържа да не повика за помощ.
Мартин стига до края на страницата, издърпва я от машината и вкарва нова. Продължава да работи.