Виждаме камината. Огънят почти е изгаснал.
Пръстите на Мартин в едър план — тракат по машината.
Лицето на Клер в едър план. Тя е по-слаба отпреди, вече не се гърчи.
Лицето на Мартин в едър план. Той е зад бюрото, пише.
Едър план на камината. Само няколко въглена догарят.
Мартин в среден план. Написва последната дума от разказа си. Кратка пауза. След това издърпва страницата от машината.
Клер в среден план. Внезапно потръпва — и като че ли умира.
Мартин стои пред бюрото и събира страниците от ръкописа. Излиза от кабинета, държи готовия разказ в ръка.
Мартин влиза усмихнат в стаята. Хвърля поглед към леглото и миг по-късно усмивката му изчезва.
Клер в среден план. Мартин сяда до нея, слага ръка на челото й, но тя не дава признак на живот. Притиска ухо до сърцето й — отново никакъв признак на живот. С растяща паника захвърля ръкописа встрани и започва трескаво да разтрива тялото й с две ръце, отчаяно се опитва да я стопли. Тя е безжизнена; кожата й е студена; не диша.
Поглед към камината. Виждаме догарящата жарава. В огнището няма повече дърва.
Мартин скача от леглото. Сграбчва ръкописа си, извърта се и хуква към камината. Изглежда сякаш обсебен, обезумял от страх. Остава една-единствена възможност — и тя трябва да се използва незабавно. Без колебание Мартин смачква първата страница от разказа и я мята в огъня.
Едър план на огъня. Хартиената топка пада в пепелта и избухва в пламъци. Чуваме как Мартин смачква нова страница. Миг по-късно втора топка полита в пепелта и се запалва.
Рязко следва лицето на Клер в едър план. Миглите й потрепват.
Мартин в среден план — клечи пред огнището. Грабва следващата страница, смачква я и я мята при другите. Нов внезапен пламък.
Клер отваря очи.
С цялата бързина, на която е способен, Мартин мачка страниците на топки и ги хвърля в огъня. Една след друга всичките се озовават в огъня, всяка поредна се запалва от предишната и пламъците се разгарят.
Клер сяда в леглото. Премигва объркано; прозява се; протяга ръце; ни най-малко не изглежда болна. Тя е възкресена.
Идвайки постепенно на себе си, Клер се оглежда из стаята и когато вижда как Мартин клечи пред камината, как яростно мачка страниците от ръкописа си и ги мята в огъня, остава поразена. Какво правиш, възкликва тя. Боже мой, Мартин, какво правиш?
Купувам те обратно, отвръща той. Твоят живот, Клер, срещу трийсет и седем страници. Това е най-изгодната сделка, за която съм чувал.
Но ти не можеш да го направиш. Не е позволено.
Може и да не е. Но го правя, струва ми се. Промених правилата.
Клер е превъзбудена, всеки миг ще избухне в плач. Но Мартин, изхлипва тя. Не знаеш какво направи.
Без да обръща внимание на възраженията й, Мартин продължава да захранва пламъците с разказа си. Когато стига до последната страница, се обръща към Клер с триумфален поглед в очите. Виждаш ли, Клер — казва той. Само думи. Трийсет и седем страници — и нищо, освен думи.
Той сяда на леглото и Клер се хвърля в прегръдките му. Това е изненадващо спонтанен и страстен жест и за пръв път от началото на филма Клер изглежда като че ли се страхува. И го иска, и не го иска. Възторжена е; ужасена е. Досега винаги тя е била силната, винаги тя е била храбрата и самоуверената, но сега, когато Мартин е решил загадката на нейното очарование, тя изглежда безпомощна. Какво ще правим сега? — пита тя. Кажи ми, Мартин, какво, за бога, ще правим сега?
Преди Мартин да й отговори, сцената се пренася отвън. Виждаме къщата от петнайсет метра разстояние, застанала по средата на нищото. Камерата кривва нагоре, завърта се вдясно и се отпуска върху клоните на една висока канадска топола. Всичко е спокойно. Не духа вятър; клоните са неподвижни; не трепва нито лист. Минават десет секунди, петнайсет секунди — и съвсем внезапно екранът почернява. Филмът е свършил.
8
Малко по-късно в същия ден лентата с „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ бе унищожена. Навярно би трябвало да се смятам за щастливец, че съм го видял, че съм присъствал на последната прожекция в ранчото „Блу Стоун“, но на една част от мен й се иска онази сутрин Алма изобщо да не беше включвала прожектора, да не бях видял и един кадър от този елегантен и пленителен малък филм. Нямаше да има значение, ако не го бях харесал, ако можех да го отхвърля като зле изпълнена и нескопосана историйка; но той определено не беше зле изпълнен, определено не беше нескопосан и когато разбрах размера на загубата, осъзнах, че съм пропътувал две хиляди мили, за да стана съучастник в едно престъпление. Когато в онзи юлски следобед „Вътрешният живот“ полетя в пламъците заедно с всички останали творби на Хектор, аз почувствах това като истинска трагедия, сякаш бе дошъл краят на проклетия гаден свят.