Това беше единственият филм, който видях. За друг нямаше време; и като се има предвид, че гледах „Мартин Фрост“ само веднъж, Алма добре се беше сетила да ме снабди с тефтерче и химикалка. В това твърдение няма противоречие. Може да ми се иска никога да не бях гледал този филм, но фактът беше, че го изгледах, и след като думите и образите вече се бяха впили в мен, се чувствах благодарен, че разполагам с някакъв начин да ги задържа. Бележките, които си водих онази сутрин, ми помогнаха да запомня подробности, които иначе биха ми се изплъзнали, да съхраня филма жив в главата си след толкова много години. Почти не поглеждах тефтерчето, докато пишех — дращех припряно по страницата с бясната телеграфска стенография, която бях усвоил в университета — и макар че една голяма част от написаното беше почти невъзможна за разчитане, в крайна сметка успях да разшифровам към деветдесет-деветдесет и пет процента. Отне ми седмици наред мъчителен труд да направя препис, но накрая успях да извлека сносно копие на диалога и да подредя историята в номерирани сцени, и тогава вече стана възможно да подновя своя контакт с филма. Трябва един вид да изпадна в транс, за да го постигна (което значи, че невинаги се получава), но ако достатъчно се съсредоточа и постигна съответното настроение, думите наистина успяват да възкресят пред мен образите и сякаш отново гледам „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ — или поне бързо проблясващи кадри от него, заключени в прожекционната зала на собствения ми череп. Миналата година, когато започнах да обмислям дали да не напиша тази книга, няколко пъти отидох на консултация при хипнотизатор. Първия път не стана нищо особено, но следващите три посещения доведоха до удивителни резултати. Като слушах на касета записите от тези сеанси, успях да попълня някои празни места, да задържа много неща, които иначе започваха да чезнат. За добро или за лошо, изглежда философите са прави. Нищо от онова, което ни се случва, не се губи.
Филмът свърши няколко минути след пладне. И двамата с Алма бяхме вече гладни, и двамата се нуждаехме от малко почивка, така че вместо направо да се гмурнем в нов филм, излязохме в коридора с кошницата с храна. Странно място за пикник — седнали на прашния линолеум, захапали сандвичите със сирене под мигащите неонови светлини, — но не искахме да губим повече време, като търсим по-подходящо място навън. Говорихме за майката на Алма, за останалите неща на Хектор, за странния, находчив баланс между шеговитост и сериозност в току-що приключилия филм.
Филмите могат да ни накарат да повярваме във всевъзможни глупости, казах; но този път се бях хванал. Когато в последната сцена Клер се завръщаше от мъртвите, аз потръпнах, почувствах се сякаш наблюдавам истинско чудо. Мартин изгаряше разказа си, за да върне Клер към живота, но заедно с това Хектор връщаше към живота Бригид О’Фелън, Хектор изгаряше своите собствени филми и колкото повече такива съответствия и двойствености откривах, толкова по-надълбоко навлизах във филма. Жалко, че не можем да го гледаме още веднъж, казах. Не бях сигурен дали съм проследил достатъчно отблизо вятъра, дали съм обърнал достатъчно внимание на дърветата.
Сигурно съм дърдорил по-дълго, отколкото трябваше, защото веднага след като Алма оповести следващия филм, който ще гледаме („Вести от Антисвета“), някъде в сградата се затръшна врата. Тъкмо се изправяхме на крака в този миг — отупвахме дрехите си от трохи, отпивахме последна глътка студен чай от термоса, подготвяхме се да влезем обратно вътре. Чухме звука на гуменки, плякащи по линолеума. Няколко секунди по-късно в края на коридора се показа Хуан и когато се зададе към нас в полутръс — не ходеше, а направо подтичваше, — и двамата разбрахме, че Фрида се е върнала.
За известно време сякаш ме нямаше там. Хуан и Алма разговаряха мълчаливо, общуваха си с порой от знаци, ръкомахания, изразителни кимвания и поклащания на главите. Не разбирах какво си говорят, но като гледах жестовете, които прехвърчаха помежду им, забелязах, че Алма все повече се ядосва. Движенията й станаха резки, войнствени, почти агресивни в отрицанието на онова, което й казваше Хуан. Той вдигна ръце в знак, че няма какво да направи (сякаш казваше: не се сърди на мен, аз съм само вестоносец), но Алма пак разсече гневно въздуха с ръка и очите й се наляха с враждебност. Той удари юмрук в дланта си, обърна се и посочи лицето ми с пръст. Те вече не разговаряха. Спореха — и спорът беше за мен.